Амулетът на лудия бог
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амулетът на лудия бог». Краткое содержание книги:
Книга втора от „Легендата за руническия жезъл“ има същото качество, както и първата — да те кара понякога да се замислиш.
Но беше вярно. Кулите бяха повалени и се бяха превърнали в димящи купчини от разтрошен камънак. Малцината оцелели отстъпваха назад, но продължаваха да се бият храбро.
— С Камарг е свършено — произнесе граф Медни с глас на старец.
Единадесета глава
Завръщането на Рицаря
Един гвардейски поручик ги забеляза и препусна към тях. Ризницата му бе разкъсана, острието на сабята — пречупено, но лицето му грееше от радост.
— Граф Медни! Най-сетне! Елате, сър, време е да поведем хората срещу псетата от Тъмната империя!
Хоукмун видя, че графът се усмихва под мустак, той оголи огромната си сабя и отвърна:
— Добре, поручик. Намерете някой, който да възвести новината, че граф Медни се е завърнал.
Още щом зърнаха графа и яздещия до него Хоукмун войниците нададоха победен възглас и не само не отстъпиха повече нито крачка, но дори и отблъснаха следващия щурм на противника. Графът, следван от Хоукмун и Оладан се втурна в най-горещото място на сражението и размаха сабя, неуязвим за каквито и да било оръжия.
— Отдръпнете се, момчета! — извика той. — Дайте ми възможност да приближа врага!
Пътем графът дръпна от знаменосеца изпокъсаното знаме с неговия герб, развя го високо и пришпори коня си срещу гранбретанците.
Хоукмун се изравни с него и двамата се превърнаха в някаква чудовищна, свръхестествена двойка, единият, със своите пламтящи като огън доспехи, а другият с лъщящата на челото перла, сеещи смърт сред имперската пехота. А когато към тях се присъедини още един войн, нисък и мускулест и с козина по лицето, който раздаваше отсечени удари наляво-надясно, сякаш удряше със светкавица, те заприличаха на митична тройка юнаци и при вида им маскираните гранбретански войни се отдръпваха назад. Хоукмун трескаво диреше с поглед барон Мелиадус и се кълнеше, че този път ще го довърши, но баронът бе изчезнал в дън земя.
Няколко чифта ръце се вкопчиха в седлото му, опитвайки се да го повалят, но той обсипа шлемовете с тежки удари, прониза няколко очни отвърстия и накрая се освободи.
Денят си отиваше, а битката продължаваше с неотслабваща сила. Хоукмун се полюшваше в седлото, изтощен от боя, губещ сили от дузината малки рани и одрасквания, от които се стичаше кръв. Конят му бе убит, но той бе така плътно притиснат под тежестта на обкръжаващите го противници и приятели, та измина близо половин час, преди да осъзнае, че животното е мъртво. Едва тогава скочи от седлото и продължи боя на крак.
През цялото време си даваше сметка, че няма кой знае какво значение колко противници е избил той и другите, защото ги превъзхождаха многократно, а и камаргците бяха зле въоръжени. Постепенно и неумолимо малката армия бе изтласквана все по-назад.
— Ах, — прошепна възбудено Хоукмун — да имах само неколкостотин свежи бойци и щях да спечеля битката. Трябва ни помощ, в името на Руническия жезъл!
Внезапно по тялото му сякаш премина електрически ток и той изстена, осъзнал, че неволно бе призовал Руническия жезъл. Червения амулет, който висеше на шията му, се изпълни с рубинено сияние, удари с ослепителни лъчи противника и започна да прехвърля енергия и сила в тялото му. Хоукмун се изсмя и се зае да сече с удесеторена сила, като въртеше сабята в кръг около себе си. Острието се пречупи, но Хоукмун дръпна алебардата на близкия конник, когото смъкна и запрати на земята, замахна с острието като с меч, скочи на лишения от ездач кон и продължи атаката.
— Хоукмун! Хоукмун! — извика той древния боен възглас на своите деди. — Напред — Оладан — граф Медни! — И той си прокара път през плътно обкръжилата ги маса, за да доближи приятелите си. Графът продължаваше да стиска знамето си.
— Тъпчете ги! — закрещя Хоукмун. — Да ги гоним чак до границата!
А после сякаш Хоукмун бе навсякъде и където минеше, сееше само смърт. Той се врязваше в редиците на гранбретанците, а зад него полето се покриваше с трупове. Вопли на ужас се разнесоха сред имперските войски и те неусетно започнаха да отстъпват.
Не след дълго всички части обърнаха гръб на малочислената камаргска армия, а някои дори побягнаха панически назад. Едва сега отнякъде изникна едрата фигура на барон Мелиадус, който закрещя на хората си да спрат и да приемат боя.
— Напред! — викаше им той. — Нима ви е страх от шепа хора?
Ала вълната бегълци бе поела назад и помете и него, отнасяйки го далеч в тила.
Всички бяха ужасени от рицаря с бледо лице, чиято сабя удряше навсякъде, на челото му лъщеше черна перла, а на шията му се полюшваше амулет, сипещ рубинен огън, докато конят му скачаше високо над главите на другите. Бояха се от него, защото той крещеше високо името на един мъртвец — защото той самият бе този мъртвец, Дориан Хоукмун, човекът, който се бе изправил срещу тях още в Кьолн и дори там бе на косъм от победата, човекът, надсмял се над самия крал-император, човекът надвил в двубой барон Мелиадус. Хоукмун! Това бе име, от което Тъмната империя трепереше!