Студени играчки са звездите
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Студени играчки са звездите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Студени играчки са звездите». Краткое содержание книги:
„За съжаление не можем да рискуваме да цитираме отговора на Хрумов, но не е трудно да си представим реакцията на съсипаните от мъка хора. Болката и отчаянието…“
Но нали аз съм жив!
Не съм останал само на старите снимки! Пораснах и станах летец! Напук на съдбата, убила родителите ми! Напук на всичко! Жив съм!
„Силата на удара е била такава, че процесът на разпознаване…“
— Не… — прошепнах аз, мачкайки изрезката. Крехката хартия се късаше по свивките. — Не!
Каква сила на удара? Аз не съм бил в този дуралуминиев ковчег!
Стюардесата спря до мен и ме хвана за лакътя.
— Пьотър Данилович? Зле ли ви е?
Преглътнах, гледайки разтревоженото й лице. Момиче, как не разбираш? На мен не може да ми бъде зле или добре! Мен просто ме няма! Аз съм някъде там, долу, в клоните на боровете и гъстата трева, в тинята, на дъното на запълнила се с вода яма! Десетте килограма крехка плът така и не са се превърнали в силния мъж, въплътяващ всички мечти на дядо.
— Пьотър Данилович… — Девойката се опита да ме издърпа към най-близкото кресло.
— Нищо… — прошепнах аз.
— Какво нищо?
— Вече ми няма нищо… — Отместих поглед. — Мина ми. Аз… разсеях се…
Тя ме погледна неразбиращо.
— Извинете… — Измъкнах ръката си, блъснах един усмихващ се японец и се вмъкнах в тоалетната. Японецът побърза да се извини подире ми. Затворих вратата и притиснах чело към безупречно чистото огледало. Тоалетната ухаеше на рози. На екрана на стената вървяха анимационни филми, както и преди сто години глупавата котка гонеше хитрото мишле. Всичко бе сигурно и непоклатимо.
Вдигнах снимката и се вгледах в светлокосото момченце.
Прости ми, детенце. Ти не си успял да станеш аз. Превърнал си се в част от земята. А аз съм станал ти. Взел съм твоето име и съдба. Израснал съм, смятайки себе си за Петя Хрумов, внук на „известния политолог и публицист“.
Какво си мислим за силните, които отглеждат непринадлежащото им човечество като раса на превозвачи?
Какво бихме помислили за човек, взел за отглеждане дете с единствената цел да възпита спасител на човечеството?
Аз дори не приличах много на него. Само по цвета на косата. Дори очите му бяха тъмни, а не сини. Толкова лесно беше да мисля, че съм пораснал и съм се изменил.
Не оставяй нищо зад гърба си?
И така — нищо не ми остана, дядо… извинете, Андрей Хрумов. Няма какво да ми остане. Аз съм сам в този свят. Нищо не ми принадлежи. Дори любовта и приятелството избягвах — това би ме лишило от свобода на действие. Великолепно сте ме възпитали, Андрей Валентинович.
Нобеловата награда си е ваша по право.
Наведох се над тоалетната чиния — червеният ароматизатор във водата изглеждаше като кръв — и се закашлях. Започна да ми се повдига, нещо кисело и отвратително се стремеше да излезе навън. Опитах се да предотвратя повръщането, но само стана още по-лошо. Вътрешностите ми се обърнаха, несмляната закуска и френското вино изскочиха, облегнах ръце на извитата стена, зад която ревеше разсичаният от лайнера въздух, и постоях така минута, като се олюлявах. Едва се държах на краката си, усещах горчив вкус в устата.
Изрезката от вестник беше голяма точно колкото да си избърша пръстите с нея. Скъсах снимката на парчета и я хвърлих в тоалетната чиния.
Не оставяй нищо след себе си…
Наведох се над чешмата и изплакнах устата си с топла, миришеща на дезинфектант вода. Оказа се прекалено сладка. Като любовта на дядо за самотното сираче, взето вместо загиналия внук.
Дълго ли ме избирахте, Андрей Валентинович? Здраво и умно дете? Податливо на възпитание? Необременено с лоша наследственост? Способно да въплъти мечтите за величие на човечеството?
Но и бракуваният материал е бил от полза. Дядо е наглеждал и умното момиченце Маша. И вероятно не само нея. Колко сте вие, неосъществилите се пьотърхрумовци, израснали под грижливото крило на фондацията „Хрумов“, получили образование, работа и вяра във великото бъдеще на човечеството?
Аз съм просто най-големият късметлия. Имах илюзията за семейство.
Затова пък всички ние сме имали илюзията за свобода.
Глава 3
Прелетяхме от Хабаровск до Свободния с хеликоптер на Рускосмос. Данилов ме поглеждаше, но мълчеше. Едва преди кацането, когато вертолетът започна да се снижава, полковникът се наведе над мен и каза:
— Извинявай, Петя. Разстроих те…
Той наистина ли беше решил, че случайното споменаване на родителите ми е развалило настроението ми? Каква глупост. Тези, които са паднали в студената тайга, не са били мои родители. И не моята кръв и плът се е размазала по хълмовете.