Свирепия II (Червената клетка)

Очевидно Грифит се наслаждаваше на всеки миг. Честно да си призная, и аз не смятах, че е зле.

Пред мен поставиха двоен „Бомбай“. Огледах се. Познах поне няколко самозвани „експерти“, които редовно се появяват по вечерните предавания за новини. От снимките ни гледаха други познати лица — карикатурни портрети, които представляваха своеобразен картинен каталог „Кой кой е във Вашингтон“. Лицето на Грифит изпъкваше — снимката му беше по-голяма и по-добре направена дори от тази на президента.

Бившият министър ме гледаше как разузнавам и сърбаше от огромна чаша чай с лед със стрък прясна мента. Накрая вдигна чая си за поздрав.

— За твое здраве.

Отвърнах на жеста.

— И за твое.

Бях убеден, че и двамата не го мислим.

— Добра победа спечели миналия уикенд. Не очаквах нещата да се развият така.

Сигурен съм, че не бе очаквал това. Разиграх друга карта.

— Джо е добър човек.

Грифит грациозно поклати глава.

— Да. Така е. Ти много му помогна.

— Военната игра ли имаш предвид?

— Да, но и охраната. Изглежда, заплахите са престанали.

Изненадах се, че знае за заплахите срещу Джо. Всъщност не. Нищо свързано с този човек не можеше да ме изненада.

— Да.

— Все още ли се нуждае от охрана?

— А, дадох му името на свой добър приятел, ако има нужда. — Този приятел ще нарека Синеокия — пенсиониран тюлен, заедно се обучавахме през 1965 г. Сега е наемен войник — неотдавна поработи като снайперист за хърватите срещу Сръбската армия. Очистил трима сръбски генерали за по-малко от седмица и получи 50 хиляди долара за усилията си. Отлично се справя с личната охрана и реших, че ако Джо има нужда от охрана, не е зле да изпратя някой и друг долар към Синеокия.

— Много щедро от твоя страна.

Изгледах Грифит.

— Имам по-важни неща.

Върна ми погледа.

— Обзалагам се, че е така.

Разговорът ни спря за около тридесет секунди. Мисълта ми препускаше. Сякаш играех шах и се опитвах да бъда с три-четири хода по-напред от него. За изминалите 48 часа кълвах като студент за последния си шибан изпит. Раздрусах мрежата си от старшини, шпиони, катерици от разузнаването и стрелци, бутах се във всяко възможно тъмно ъгълче от живота на Грифит. Онова, което намерих там, ме разтревожи. Този човек имаше дълга ръка. А и мангизи, които му осигуряваха независимост и сила. Можеше да прави повече, отколкото повечето министри в кабинета, генерали или адмирали.

Разговарях с То Шо, за да видя дали няма нещо ново за мен, но нямаше. Нещата в Япония бяха същите, което означава, че все още му оказваха натиск да не върши нищо. Разказах му за отбора на „Мацуко“ на военните игри и за присъствието на Мани Танто. То Шо наостри уши, когато чу за „Мацуко“. В края на краищата двама от корейците, които бях застрелял, се оказаха служители на „Мацуко“. Тош обеща да потърси каквото може.

Обадих се и до Хавайските острови, за да подъвчем малко лайна с Том О’Баниън. Струваше си парите, защото разбрах, че Грифит е получил пълно сведение за действията ми в летище „Нарита“ от Блек Джек Морисън. Според О’Баниън Блек Джек дори изпратил копие от доклада ми до бившия министър на отбраната. Това беше вече сериозно.