Лайла (Изследване на нравствеността)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лайла (Изследване на нравствеността)». Краткое содержание книги:
„Лайла“ е вълнуващ разказ за тази катастрофално комична среща, за дълбоката криза, която героинята отприщва у Федър, предизвиквайки го с най-същностните човешки въпроси: що е добро? Какво е мястото на ценностите в нашия живот? Защо сме толкова еднакви и различни?…
— От урагана е. От време на време се натъкваме на дебел слой, после изтънява.
— Изглежда отвратително.
— Говориха за това още в Касълтън — добави той. — Казаха, че всичко се спуска по реката. Дървета, боклукчийски кофи, стари пейки. Повечето едва се подават от водата… Една от причините да използувам платната е за да не се ударим в нещо с витлото. — Той посочи напред. — Когато стигнем до планината ей там, вятърът сигурно ще почне да прави номера. Ще трябва да спуснем платната и да включим двигателя.
Реката сякаш се врязваше в планините там, накъдето сочеше Федър.
— Завоят се казва „Краят на света“ — поясни той.
След няколко минути Лайла забеляза, че далеч пред тях, до един клон или нещо друго, щръкнало над водата, като че някакво животно плава с краката нагоре.
Приближиха се и тя видя, че е куче. Беше подуто, обърнато на една страна, два от краката му стърчаха във въздуха.
Лайла не каза нищо.
Капитанът също.
После, след като го подминаха, тя долови миризмата, разбра, че и той я е усетил.
— Реките са като канализационни тръби — обади се Капитанът. — Влачат всички боклуци и отрови към морето.
— Какви отрови?
— Соли и химикали. Ако се напоява без отводняване, земята се пълни с отрови и умира. Нищо не расте на нея. Реките поддържат земята чиста и свежа. С всички тези боклуци пътуваме по един и същ маршрут.
— Накъде? Какво искаш да кажеш?
— Към океана.
— Аа… Ама ние отиваме само до Ню Йорк — каза Лайла.
Капитанът не отговори.
— Кога ще пристигнем? — попита тя.
— Утре, ако всичко върви както трябва. Бързаш ли?
— Не.
На Лайла изобщо не й се налагаше да ходи там. Не познаваше никого, при когото да остане, с изключение на Джейми и някои други, но беше много отдавна и може би всички се бяха пръснали.
— Там ли ще е купувачът? — попита тя.
— Какъв купувач?
— За яхтата ти.
— А, не. Аз отивам във Флорида.
Флорида ли?, учуди се Лайла и рече на глас:
— Май каза, че ще продадеш яхтата си в Ню Йорк.
— Не съм ти го казвал.
— Така каза снощи.
— Не аз — поправи я Капитанът. — Райгъл. Аз отивам във Флорида. Сигурно не си чула добре.
— Ох — въздъхна Лайла, — мислех, че Ричард отива във Флорида.
— Не… Искам до края на месеца да стигна на юг от нос Хатерас — обясни Капитанът, — но всичко ме бави. Точно сега са есенните бури, могат да ме спрат с дни.
Флорида, замисли се Лайла. Във Флорида светлината винаги е златистооранжева и всичко изглежда различно. Дори светлината върху пясъка е друга във Флорида. Спомни си плажа във Форт Лодърдейл, палмите, топлия пясък под хавлиената кърпа, горещите слънчеви лъчи върху гърба си. Беше толкова хубаво.
— Съвсем сам ли ще ходиш? — попита тя.
— Разбира се.
— Без храна?
— Ще намеря.
Във Флорида има каква ли не храна, от хубава по-хубава. Чудесни дарове на морето — миди, скариди, риба. Дояде й се. Ох, не биваше да мисли за това!
— Трябва ти готвач — заяви Лайла. — Ти не готвиш. Трябва ти някой, който да върши тази работа.
— Справям се — отвърна той.
Веднъж през нощта бе отишла за скариди под един мост с фенери. После приготвиха скаридите, отнесоха ги на плажа, пиха студена бира — скаридите бяха повече, отколкото можеха да изядат. Ах, бяха прекрасни. Спомняше си колко нежен и топъл бе тогава вятърът, бяха преяли, излежаваха се под палмите, пиеха ром с кока-кола, разговаряха, любиха се цяла нощ, докато слънцето не се показа над океана. Къде ли бяха сега онези момчета? Сигурно никога повече нямаше да ги види.
И яхтите, помисли тя, навсякъде имаше яхти.
— Колко време ще пътуваш? — попита Лайла.
— Дълго. Месец може би.
— Доста… Откога пътуваш така?
— От единайсети август.
— Пенсионер ли си?
— Писател — отговори той.
— За какво пишеш?
— Предимно за пътешествия. Ходя по разни места, гледам, мисля за видяното и после пиша за него. Много писатели го правят.
— Значи ще пишеш за това, което виждаме в момента?
— Разбира се.
— Кой ще седне да пише за такова нещо! Не се случва нищо.
— Винаги се случва нещо — възрази той. — Когато казваш: „Не се случва нищо“, всъщност казваш, че не се случва нищо, което да се вписва в клишетата за това, какво се нарича „нещо“.
— Моля?
— Трудно е да се обясни. Точно в момента се случва нещо, ти обаче смяташ, че не е важно, защото не си го видяла на филм. Но ако изгледаш три филма за хора, които плават по река Хъдсън, и може би документален телевизионен филм за Уошингтън Ървинг и историята на реката и чак тогава тръгнеш на същото пътешествие, ще си кажеш: „Братче, това вече е нещо“, защото видяното отговаря на мислената картина, която вече се е загнездила в ума ти.