Книга на Страшния съд
- Автор: Уилис Кони
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Думбалакова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Книга на Страшния съд». Краткое содержание книги:
Очите на Бадри се бяха разширили от ужас.
— Боли!
Дануърти натисна звънеца. Сестрата влезе незабавно, придружена от един лекар. Двамата се заеха с обичайната процедура, в която влизаше и преслушването на Бадри с леденостудените слушалки.
— Оплака се, че му е студено — каза Дануърти. — И че нещо го боли.
— Къде те боли? — попита лекарят и се обърна към един от екраните.
— Тук — каза Бадри и притисна с ръка дясната част на гърдите си. И отново започна да се тресе.
— Плеврит долу дясно — отсече лекарят.
— Боли ме като дишам — обясни Бадри. Зъбите му тракаха. — Нещо не е наред.
Не беше имал предвид фиксирането. Беше се опитал да даде знак, че нещо не е наред с него самия. На колко ли години беше? Колкото Киврин? Задължителното антириновирусово ваксиниране беше започнало преди двайсет години. Беше напълно възможно, когато каза, че никога не е бил болен, да е имал предвид, че никога не му е било толкова студено.
— Кислород? — попита сестрата.
— Не още — отвърна лекарят. — Започнете да прилагате двеста милиграма хлорамфеникол.
Сестрата накара Бадри да легне, прикачи още нещо към банките, погледа няколко секунди как температурата му спада и излезе.
Дануърти се взираше през прозореца в дъждовната нощ. „Спомням си, че се чувствах странно“ — беше казал Бадри. Не болен. А странно. Някой, който никога не е хващал настинка, не би могъл да знае какво му става, когато има треска или студени тръпки. Може само да усеща, че нещо не е наред, поради което Бадри беше напуснал мрежата и беше отишъл в кръчмата, за да каже на някого. На Дануърти. Нещо не е наред.
Дануърти си свали очилата и си разтри очите. От дезинфектиращото вещество бяха започнали да го щипят. Чувстваше се изтощен. Беше казал, че няма да може да се отпусне, докато не разбере, че Киврин е в пълна безопасност. Бадри спеше дълбоко с нормализирано от безличната магия на докторите дишане. Киврин също спеше в някое пълно с бълхи легло на седемстотин години оттук. Или пък си беше съвсем будна и в този момент впечатляваше хората от четиринайсети век с доброто си възпитание и мръсотията под ноктите. А може би беше коленичила на някой кален каменен под и разказваше за приключенията си под прикритието на молитвата.
Вероятно се беше унесъл. Засънува, че чува звъненето на някакъв телефон. Беше Финч. Съобщи му, че американците заплашвали, че ще ги съдят за незадоволителни запаси от тоалетна хартия, а пасторът се бил позовал на Светото писание. Евангелие от Матея, втора глава, стих единадесети — каза Финч. — „Разточителството създава нуждата.“
В този момент сестрата отвори вратата и му съобщи, че Мери го вика спешно в отделението за спешни случаи.
Дануърти погледна часовника си. Беше четири и двайсет. Бадри продължаваше да спи, изглеждаше почти спокоен. Сестрата го изчака пред вратата с шишето дезинфектиращ разтвор в ръка и му каза да вземе асансьора.
Миризмата от разтвора по очилата му помогна да се разсъни. Докато стигне до партера, вече беше почти буден. Мери вече го чакаше с маската и всичко останало.
— Вече има още един случай — каза тя и му подаде нов комплект предпазно облекло. — Една от задържаните. Може би е била сред тълпата пазаруващи. Искам да се опиташ да я разпознаеш.
Той навлече дрехите също толкова неумело, колкото и първия път, само дето този път за малко да скъса престилката.
— По главната имаше десетки хора — обясни той, докато си слагаше ръкавиците. — А в този момент аз гледах Бадри. Съмнявам се, че бих могъл да разпозная някого.
— Знам — каза Мери и го поведе по коридора, а след това и в самото отделение. Струваше му се, че са изминали години, откакто е идвал тук.
Точно пред тях група хора с предпазни облекла вкарваха една носилка на колелца. Главният лекар разговаряше с някаква слаба разтревожена жена, облечена в подгизнал шлифер и същата на цвят шапка.
— Казва се Бевърли Брийн — обясняваше жената с пресипнал глас. — „Плоувър Уей“ №226, Сърбитън. Разбрах, че става нещо нередно. През цялото време настояваше да вземем метрото до Нортхамптън.
Държеше чадър и голяма чанта. Когато лекарят я попита за номера на здравната осигуровка на пациентката, тя подпря чадъра на бюрото на информацията, отвори чантата и разгледа съдържанието й.
— Докараха я току-що от станцията на метрото с оплаквания за главоболие и леденостудени тръпки — обясни Мери, даде знак на санитарите да спрат носилката на колелца и дръпна завивката й, за да може Дануърти да разгледа пациентката по-добре. Той обаче нямаше нужда от това.
Жената в подгизналия шлифер беше намерила картата на пациентката. Подаде я на главния лекар, взе чадъра и чантата, както и един комплект цветни листове, и се приближи до носилката. Чадърът беше голям, на големи лавандулови цветове.