Роня, дъщерята на разбойника

Ранно утро е. Прелестно като първото утро на земята! Преселниците преброждат своята гора и пристигат в Мечата пещера. Пролетта ги обгражда отвсякъде с цялата си прелест. Във всички дървета и всички води, и всички зелени шубраци кипи живот, нещо цвърчи, шумоли и ечи, пее и ромоли, отвсякъде се разнася свежа и буйна пролетната песен.

И ето ги в своята пещера, в своя дом сред пущинаците. Всичко е както преди — спокойно и добре познато, потокът, който шуми долу в ниското, горите, озарени от светлината на утрото, нищо не се е променило. Нова пролет е, но и тя си е същата.

— Не се плаши, Бирк — предупреди го Роня. — Сега ще чуеш моя пролетен вик!

И тя изкрещя остро и сипкаво като птица, радостен вик, който отекна далеч, далеч из гората.