Речният бог (Книга втора)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Ракъджиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Речният бог (Книга втора)». Краткое содержание книги:
— Не! — извиках аз, когато един черен лъскав жребец се издигна на задните си крака и изцвили в агония. Една стрела стърчеше между плешките му.
— Не! Моля ви, недейте! — отново извиках аз, когато един от моряците затича с лека военна брадва и съсече глезените на млада кобила. Тя бе осакатена от удара, не можа да избегне следващия удар на брадвата между ушите и падна ритайки в праха.
— Оставете ги! Оставете ги! — молех аз, но стрелите свалиха десетина животни, а мечовете и брадвите осакатиха и убиха още десетина, а останалите около триста коня побягнаха в галоп през прашната западна равнина към пустинята.
Засенчих очи с ръка, за да ги наблюдавам как си отиват. Стори ми се, че и част от сърцето ми си отиде с тях. Когато изчезнаха от погледа ми, се затичах, за да предпазя и да се погрижа за осакатените и простреляните животни. Но войниците ме изпревариха. Яростта им бе толкова голяма, че сечаха и труповете. В безумната си омраза забиваха ножове в конете и режеха главите им.
Малко встрани растяха папирусови дървета. Зад тях, скрит от погледа на разбеснелите се воини, стоеше черният жребец, който пръв бе прободен от стрела. Беше ранен и мъчително накуцваше. Стрелата се бе забила дълбоко в гърдите му. Без да мисля за собствената си безопасност, побягнах към него и сетне, когато се обърна с лице към мен, се спрях.
Едва тогава осъзнах опасността. Там стоеше ранен звяр, който като лъвът в подобно състояние сигурно щеше да се нахвърли върху мен. Двамата с жребеца се гледахме един друг и усетих, че страхът се смъква като плащ от раменете ми.
Очите му бяха огромни и изпълнени с болка. Благородни очи, красиви очи, които накараха сърцето ми да се свие от съжаление. Издаде тих възбуден звук и закуца към мен. Протегнах ръка и докоснах муцуната му, беше гладка като арабска коприна. Дойде право при мен и притисна чело в гърдите ми в знак на доверие и молба, която бе почти човешка. Знаех, че ме моли за помощ.
Инстинктивно обгърнах шията му с ръце и го прегърнах. В този момент не исках нищо друго, освен да спася живота му, но от ноздрите му канеше топла кръв по гърдите ми. Разбрах, че е улучен в дробовете и умира. Състоянието му бе далеч по-лошо, отколкото предполагах, и не можех да му помогна.
— Миличкият. Какво са направили тези глупаци с теб! — прошепнах аз. В отчаянието и душевната си болка смътно осъзнах, че животът ми отново е променен и че това умиращо същество е извършило тази промяна. Почувствах, че където и да стъпех на африканска земя в идващите години, конски копита ще оставят следи успоредно с моите. Бях открил нова голяма любов, която щеше да изпълва дните ми.
Жребецът издаде още веднъж приглушен стон и усетих топлия му дъх върху кожата си. После краката му се подвиха и той падна тежко на една страна. Лежеше и се бореше за въздух с пробитите си бели дробове. От раната в гърдите му излизаха яркочервени мехурчета. Приклекнах до него, сложих гордата му глава на скута си и седях така, докато умре. Сетне се изправих и тръгнах обратно натам, където бе спрял „Дъхът на Хор“.
Не виждах къде стъпвам, защото очите ми бяха замъглени от горещи сълзи. Още веднъж се проклех, че съм такъв сантиментален и мекушав глупак, но това не ми помогна особено. Винаги съм съчувствал на страданието на другите, били те хора или животни, особено ако са благородни и красиви.
— Проклет да си, Таита! Къде беше? — нахвърли се Танус върху мен, когато се качих на борда. — Води се битка. Цялата армия не може да чака, когато ти се случи някое от прословутите ти видения. — Въпреки шумните си заплахи той не ме бе изоставил.
Танус не искаше да ме изслуша и най-безцеремонно ме прекъсна. Не ми разреши да взема мъже и да проследя стадото, избягало в пустинята.
— Не желая да имам нищо общо с тези нечестиви създания! Съжалявам само, че моите хора ги оставиха да избягат и не ги съсякоха всичките. Да се надяваме, че лъвовете и чакалите ще поправят пропуска ни.
Тогава осъзнах, че той ги мрази, подобно на всеки простак от полковете си.
— Къде бе ти при Абнуб? — Обикновено не си позволявах да споря, но невежеството му ме вбеси. — Или някой друг глупак стоеше до мен? Не разбираш ли, че без колесници и коне с нас и с Египет е свършено?
Водехме този спор на палубата и офицерите наблюдаваха смълчани как един роб се обръща към Великия египетски лъв. Въпреки ме бях прехвърлил всички граници на приличието, продължих: