Двойни убийства
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Двойни убийства». Краткое содержание книги:
— Ако ръцете на Дебора са били завързани зад гърба й, как тогава чантата й е стигнала дотук? Нямаше каишка, не е можела да я прехвърли през рамо или да я закачи на ръката си. Не е била закачена на колан, всъщност Дебора не е носила колан. А и ако някой те подкарва към гората с оръжие в ръка, защо ще си взимаш чантичката?
— Нямам идея. Това ме притеснява от самото начало.
— Да направим един последен опит — казах.
— О, по дяволите.
Докато стигнем обратно до сечището, облаците бяха засенчили слънцето. Задуха силен вятър и ми се стори, че температурата е спаднала с десет градуса. Бях изпотена от напрежението и сега ми стана студено. Ръцете ми трепереха от работата с греблото. Преместихме се към по-отдалечен от пътеката район и аз се загледах в малкото открито пространство, зад което се простираше толкова мрачен терен, че се зачудих дали дори ловците посмяват да отидат натам. Полицаите бяха разкопали и пресели около пет метра в тази посока, преди да стигнат до блато, разпростряло се на повече от един акър. Дърветата, покрити със зелена тиня, приличаха на динозаври, надигащи се от зелено море. Всяко живо нещо — храст, дърво или растение — биваше бавно задушавано до смърт.
— Мили боже — каза Марино, когато протегнах греблото. — Не го мислиш сериозно, нали?
— Няма да отиваме много далеч — обещах.
Нямаше нужда да го правим.
Детекторът за метали изпищя почти веднага. Звукът се усили, когато Марино постави скенера над район, който се намираше на по-малко от десет метра от мястото, където намерихме труповете. Разбрах, че да ровиш с гребло из блатото бе по-тежко, отколкото да решеш сплъстена коса. Най-после се отпуснах на колене и започнах да опипвам между листа и корени с ръце, облечени в гумени ръкавици. Усетих нещо студено и твърдо, но знаех, че не е това, на което се надявах.
— Запази го за пътната такса — казах недоволно и метнах на Марино една мръсна монета.
Няколко метра по-натам металният детектор сигнализира отново. Този път лазенето и опипването с ръце свърши работа. Когато напипах твърдия цилиндричен предмет, внимателно разчистих растенията и видях блясъка на стомана — гилза от куршум, все още лъскава като полирано сребро. Вдигнах я внимателно, като докосвах колкото се може по-малко от повърхността й. Марино се наведе и отвори найлонов плик за веществени доказателства.
— Деветмилиметров, „Федерал“ — каза той, разчитайки печата през найлона. — Дяволите да ме вземат.
— Стоял е точно тук, когато я е застрелял — измърморих.
Усетих странна тръпка да пробягва по гръбнака ми, когато си спомних думите на Хилда, че Дебора е била на някакво тясно място, с неща, които са се опитвали да я сграбчат.
— Ако е била застреляна отблизо — каза Марино, — то тя е паднала недалеч оттук.
Отдалечих се още малко. Марино ме последва с детектора.
Не издържах и запитах:
— Как, по дяволите, е виждал достатъчно добре, за да я застреля, Марино? Господи! Можеш ли да си представиш това място посред нощ?
— Имало е луна.
— Но не пълна — възпротивих се.
— Достатъчно пълна, за да не е съвсем тъмно.
Метеорологичните условия бяха проверени още преди месеци. Петъчната нощ на трийсет и първи август, когато младежите изчезнаха, е била топла, небето — ясно, луната — три четвърти пълна. Дори ако убиецът е носел мощен фенер, не можех да си обясня как е успял да принуди двамата си заложници да стигнат дотук през нощта. Смятах, че и той самият би трябвало да бъде не по-малко неориентиран и уязвим от тях. Представях си само едно безкрайно препъване и объркване.
Защо просто не ги е убил на черния път, да завлече телата им няколко метра навътре в гората и после да си тръгне? Защо е искал да ги доведе точно тук?
Все пак схемата бе същата като при останалите двойки. Техните трупове бяха открити в отдалечени, гористи местности като тази.
Марино се огледа наоколо с погнуса.
— Ужасно се радвам, че по това време на годината няма змии.
— Чудесна мисъл — казах нервно.
— Искаш ли да продължим? — запита той с тон, който казваше, че хич не му се навлиза по-нататък в зловещата готическа гора.
— Струва ми се, че видяхме достатъчно за един ден.
Изнесох се от блатото колкото се може по-бързо. Бях настръхнала. Споменаването на змиите напълно ме довърши. Чувствах се на ръба на нервна криза.
Отправихме се към колата. Беше почти пет часа. Гората потъна в сенки. Всеки път, когато някоя съчка изпращяваше под крака на Марино, сърцето ми подскачаше. Единствено катерички, които се катереха по дърветата, и прелитащите птици смущаваха призрачната тишина.