18.
Както се бяхме уговорили, Марино ме чакаше на паркинга и аз се качих на чудовищния му пикап, понеже не исках да рискувам Брей да познае мерцедеса. Навън беше тъмно и много студено, но поне бе спряло да вали. Седалката бе толкова висока, че едва ли не виждах в очите шофьорите на минаващите камиони.
Поехме по авеню „Патерсън“ към „Парам Роуд“, една от най-оживените улици в града, където хората идваха да хапнат, да напазаруват и да позяпат щандовете в универсален магазин „Риджънси“.
— Нека те предупредя отсега, в другия край на дъгата невинаги те чака гърне със злато — подхвана Марино и метна фаса през прозореца. — Единият или и двамата могат да решат да не дойдат. Може да са ни заложили и капан, няма да се учудя. Но сме длъжни да проверим, нали така?
Търговският център „Бевърли Хилс“ се състоеше от няколко бутика и магазин от веригата „Бен Франклин Крафтс енд Фреймс“. Мястото не беше от онези, където очакваш да откриеш един от най-добрите ресторанти в града.
— Няма и помен от тях — отбеляза Марино, след като се огледахме. — Но сме подранили с няколко минути.
Спря по-встрани от ресторанта, между две коли пред „Бен Франклин“, и угаси двигателя. Аз отворих вратата.
— Къде си хукнала? — възропта Марино.
— В ресторанта.
— А ако дойдат точно сега и те видят?
— В правото си съм да бъда тук.
— Ами ако Брей е в бара? — притесни се той. — Какво ще й кажеш?
— Ще й предложа да я черпя едно питие, а после ще дойда да те взема.
— Божичко, докторке! — Марино ставаше все по-непреклонен. — Пък аз си мислех, че целта е да я спипаме на местопрестъплението.
— Успокой се и остави на мен да говоря с нея.
— Да се успокоя ли? Иде ми да й счупя врата на тази проклетница — избухна той.
— Без издънки, чу ли! Ако изскочим иззад бункера и открием огън, като нищо могат да ни улучат първи.
— Нима няма да й кажеш в лицето, че знаеш какво е забъркала? За електронната поща, за Чък и всичко останало?
Не можеше да повярва — беше много ядосан и непрекъснато се повтаряше.
— Марино! — опитах се да го успокоя. — Бива ли да се палиш толкова лесно! Прояви малко здрав разум. Ти си обигран детектив, а с нея трябва да бъдеш тъкмо такъв. Тя не си поплюва. Още отсега ще ти кажа, че с едните мускули никога няма да я притиснеш до стената.
Той си мълчеше.
— Ти стой тук и гледай от пикапа, а аз ще проверя вътре в ресторанта. Мернеш ли я преди мен, ми прати по пейджъра съобщение — 104, или ме потърси по телефона, в случай че по една или друга причина не получа съобщението по пейджъра — наредих му аз.
Той запали ядно цигара и ми отвори вратата.
— Не е честно — започна пак да опява. — Наясно сме какви ги върши тази кокошка. Пак продължавам да смятам, че трябва да й покажем без недомлъвки, че не е чак толкова хитра, за каквато се пише.
— Теб ли да те уча как да надхитриш врага! — рекох му отново аз.
Вече се притеснявах, че ще вземе да избухне.
— Видях какво е пратила на Чък.
— Не крещи такъв — предупредих го аз. — Няма как да докажем, че именно Брей е пратила онова съобщение по електронната поща, точно както и аз не мога да докажа, че не съм пращала съобщенията, приписвани на мен. И понеже стана дума, безсилна съм да докажа, че не аз пиша онези небивалици в чата.
