Брат, отмъсти за любовта

— Леле, страхотия! — възхити се Зоя.

— Между другото, воювал съм в Афганистан, бях в специалните части.

— Ще научите ли и нас на това?

— Защо ви е?

— Ами скучно ни е. И без това нямаме друга работа. Научете ни, а? Ще ви платим допълнително.

— Добре, навихте ме. Утре започваме.

Зоя не го излъга — наистина, освен да тренират, нямаше с какво друго да се занимават.

Трети месец след като бе очистила Едик, момичетата си живееха ей така, за удоволствие. Бяха си наели скъп обзаведен четиристаен апартамент с телефон. Купиха си почти нова волга. Намериха си гараж. Но го използваха не само за колата. Там бяха пренесли целия си арсенал.

Работа нямаше. Имаха нужда от човек, чрез когото да получават поръчките. А такива хора не се разхождат из града с табелка на гърдите: „Търся килър на разумна цена“. Без да бърза и много предпазливо, Зоя търсеше такъв човек. Но засега безрезултатно.

Тя обаче не се отчайваше.

Пари имаше достатъчно. Благодарение на Едик. Все пак си оправиха сметките, лека му пръст.

През цялото си свободно време момичетата тренираха — с винтовка и пистолет. Това бе много важно за професията им. От време на време пътуваха до едно безлюдно място далеч извън града. Там стреляха със снайпери.

Освен това наемаха малка спортна зала и по три часа всяка вечер тренираха карате. Зоя им беше нещо като треньор и така ги съсипваше от бой, че те всеки път се заканваха да я убият. Никоя от тях обаче не успя да я пребори.

— Щом казвате утре, значи утре — кимна Зоя на Митрич и погледна часовника си.

Целият й ден беше разчетен до секунда. Време беше да си вдигат чукалата.

Събраха си багажа и излязоха от тира. Качиха се в колата. Тонка запали двигателя. Точно в този момент отнякъде се появи едно черно БМВ и паркира до тях.

От колата слязоха двама — мъж на възраст с побеляла коса, интелигентно лице и студен поглед; и младок малко над двадесетте, висок, с широки рамене. Бяха облечени с кожени якета, а на лицата им беше изписана непоколебимост и самоувереност.

Насочиха се към тира.

Зоя отвори вратата.

— Къде отиваш? — попита я Анка.

— Ами забравих си чантата…

— Ето я чантата ти!

Но Зоя не я чу. Тръгна след непознатите, сякаш привлечена от магнит.

Тихичко се промъкна до стаята, в която Митрич пиеше чай. Оттам се чуваха гласове:

— Е, какво, ще го направиш ли? — попита някой. — Няма нищо сложно. Дум-дум и мангизите са в джоба ти.

— Абе не мога, ви казвам! — Гласът на инструктора трепереше от напрежение. — Не е за мен тая работа.

— Две хиляди долара не се намират на пътя.

— Да, спор няма, парите не са никак малко. Но свободата ми е по-скъпа.

— Помисли си, за последен път ти предлагаме.

— Не, не, няма смисъл да говорим повече.

— Добре, както решиш. Но нали знаеш, не си ни виждал…