Пактът „Касандра“

— Морковче, ти ли си? — извика.

— Тук съм, Ранди.

Тя въздъхна и заключи вратата след себе си. Беше подранила с надеждата да се възползва от спокойствието и тишината, за да напише няколко доклада.

— Къде „тук“?

— В стаята с компютрите.

— По дяволите!

Ранди скръцна със зъби и тръгна към дъното на офиса. Стаята с компютрите всъщност беше просторен килер, където стоеше последното компютърно оборудване. На теория само тя трябваше да знае комбинацията.

Ранди влезе в помещението с контролирана температура, където завари неканения гост да сваля последната компютърна игра от поверителните файлове на японска електронна компания.

— Морковче, предупредих те — каза Ранди, като се опитваше да придаде на тона си по-голяма строгост.

Саша Рубльов — по прякор Морковчето заради гъстата си рижа коса — й се усмихна обезоръжаващо. Висок и строен, с бистри зелени очи, които — Ранди не се съмняваше — подлудяваха момичетата, той беше само на седемнадесет години и бе може би най-големият компютърен гений в Русия.

— Саша, много скоро ще задействаш някоя аларма и ще ми се обадиш от местното управление на милицията.

Саша се престори на обиден.

— Ранди, как изобщо може да ти хрумне такова нещо? Системата ви за сигурност е много добра, но…

„… за такъв като теб е детска играчка.“

Ранди откри Саша Рубльов на компютърен семинар, който „Бей Диджитал“ провеждаше за студенти от Московския университет. Високият младеж привлече вниманието й не само защото беше най-младият от всички присъстващи, но и защото тихомълком работеше на лаптоп и разбиваше системите на Руската централна банка, за да провери състоянието на златния резерв.

Ранди веднага разбра, че Рубльов е неоткрит гений. Докато хапваха чийзбургери с кока-кола, тя с изненада научи, че този син на московски кондуктор от метрото притежава коефициент на интелигентност, който е извън схемите, но поради бюрокрацията продължава да бъде обвързан с остарялата гимназиална система. Накрая Ранди поиска разрешение от семейството на Саша да го вземе на работа в „Бей Диджитал“ за няколко часа в седмицата и през почивните дни. Привързаността между тях постепенно нарастваше и Ранди му осигури достъп до най-модерното оборудване в офиса в замяна на тържественото обещание на Саша да не злоупотребява с него. Но подобно на игриво малко кученце, момчето настояваше да й носи подаръци — информация, за чиито източници тя не искаше да знае.

— Добре — каза тя. — Какво толкова важно се е случило, че не може да почака, докато дойда на работа?

— Стрелбата на железопътната гара.

— По пътя насам слушах новините. Та какво за стрелбата?

Тънките пръсти на Саша затанцуваха по клавиатурата.

— Казват, че било работата на чеченски терористи.

— И какво?

— Тогава защо ще затварят московското летище?

Ранди надникна през рамото му и впери очи в екрана. Саша беше разбил защитата на Федералната служба за сигурност и четеше последния бюлетин за скоростното затваряне на летище Шереметиево.

— Чеченците планират операция на летището? — попита той скептично. — Не ми се вярва. Случило се е нещо сериозно, Ранди. И Федералната служба за сигурност не иска никой да разбере.