В случай на опасност

Лиланд прокара пръсти по страницата и отново прочете думите на глас. Този път очите му се насълзиха. Когато свърши, си каза, че няма да направи първия компромис. Нямаше да се срещне с тях по средата. Нямаше да направи първата крачка. Щеше да им се противопостави. Щеше да им покаже какво означава да запазиш почтеността и честта си.

Затвори книжката, отново я прибра в Библията и се замисли какви възможности му остават. Ако не изиграе добре картите си, можеше много лесно да провали кариерата си. Ако уцели момента, можеше да се катапултира на висок пост. Но къде да отиде най-напред? Беше изолиран в база на хиляди километри от онези, които биха проявили най-голямо разбиране към него. На кого да се обади? Към кого да се обърне? Можеше да се оплаче в отдела за специални разследвания, разбира се, но това криеше много проблеми. Много хора вероятно биха го обявили за предател и старата гвардия, която все още командваше в армията, вече нямаше да му има доверие. Името му завинаги щеше да остане свързано със скандала, който със сигурност щеше да избухне. Нуждаеше се от някого, който да привлече вниманието върху него. Да разгласи случая, да покаже, че той е истинската жертва на това извращение на правосъдието.

Нервно закрачи напред-назад в малката стая. Замисли се дали да не се обади на някого от познатите си офицери от висшето командване, но никой не му се струваше подходящ. Кой би се съгласил да кръстоса шпаги с ЦРУ? Изведнъж спря, спомни си събитията от тази седмица и възкликна:

— Разбира се!

Изтича при малкото бюро, което използваше заедно с друг офицер. Премести няколко списания, разрови купчината отворени пликове, писма, химикалки и други боклуци и най-сетне я намери. Красива визитна картичка с щампа на златен орел по средата. Лиланд я грабна от бюрото и я вдигна, сякаш беше печеливш билет от лотария. Погали с пръст изписаното с релефни букви име и се почуди дали човекът, на когото беше, ще си го спомни. След кратко колебание реши, че ще си спомни. Това беше неговият шанс. Щеше да се обади във Вашингтон, да сигнализира за случилото се и тогава онзи арогантен глупак щеше да отговаря за всичко, което е сторил.

Грабна една от предплатените телефонни карти, които бе получил като бонус, и се замисли кое ще е най-безопасното място, от което да се обади. В момента във Вашингтон наближаваше обяд. Може би времето беше подходящо. Тръгна към вратата. За първи път днес се усмихваше. Докато бързаше по коридора, мислено се обърна към Рап: „Ще видим дали ще си толкова нахакан, след като приключа с теб. Ще съжаляваш, че си ме докоснал.“