Богът на дребните неща
- Автор: Рой Арундати
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Жанет 45
- Переводчик: Леда Милева
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Богът на дребните неща». Краткое содержание книги:
Сенки, които само той виждаше.
Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад.
Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства.
— Това и аз го мога! — обяви то.
— Само се опитай и виж какъв шамар ще получиш — откликна майка му.
— Госпожица Рахел! — извика сестрата и се огледа.
— То излезе! — каза Аму. — Вече излезе. — Показа смачканата си кърпичка.
Сестрата нямаше представа за какво й говори.
— Всичко е наред. Ние си отиваме — продължи Аму. — Мънистото излезе.
— Следващият — извика сестрата и притвори очи зад своите филтри срещу плъхове. („Всякакви ги има“, помисли си тя.) С.В.С. Куруп!
Момчето, което гледаше презрително, се разкрещя, когато майка му го набута в кабинета на лекаря.
Рахел и Еста напуснаха клиниката триумфално. Малкият Ленин остана — доктор Вергезе Вергезе щеше да сондира ноздрата му със студени стоманени инструменти, а майка му — с други, по-меки.
Това беше Ленин тогава.
Сега той имаше къща и скутър. Имаше жена и свой потомък.
Рахел подаде на другаря Пилай плика със снимките и понечи да си тръгне.
— Една минутка — спря я другарят Пилай. Беше като човек с фенерче, скрит в жив плет. Привличаше хората със зърната на гърдите си, после им натрапваше снимки на сина си. Прерови купчинката фотографии (илюстрован гид за „Живота-в-секунди на Ленин“) от първата до последната. — Оркунундо!
Показваше стара черно-бяла снимка. Направена от Чако с фотоапарата Ролифлукс, който Маргарет Кочама му беше донесла като коледен подарък. На нея се виждаха и четиримата. Ленин, Еста, Софи Мол и самата тя, застанали пред верандата на айеменемската къща. Зад тях от тавана висяха коледните гирлянди на Беба Кочама. За една електрическа крушка бе привързана картонена звезда. Ленин, Рахел и Еста приличаха на уплашени животни, осветени от фаровете на кола. Прибрани колене, замръзнали усмивки по лицата, ръце прилепени към тялото; обърнати бяха от кръста нагоре към фотоапарата. Сякаш да застанат с лице към него беше грях.
Само Софи Мол, контето от Първия Свят, беше приготвила специална физиономия за снимката на своя биологичен баща. Беше си обърнала клепачите така, че очите й приличаха на листенца от плът и кръв с розови венички (сиви на черно-бялата снимка). Беше си сложила изпъкнали фалшиви зъби, изрязани от жълта лимонова кора. Между зъбите беше промушила език, на чийто край бе закрепен сребърният напръстник на Мамачи. (Беше си го присвоила още в деня на пристигането и се кълнеше, че през цялата ваканция ще пие само от напръстника.) В двете си ръце държеше по една запалена свещ. Единият крачол на широките й панталони беше навит нагоре, за да се вижда бялото й кокалесто коляно с нарисувано върху него лице. Само минути преди да направят снимката беше спряла да обяснява търпеливо на Еста и Рахел (оспорвайки всички доказателства за противното — снимки, спомени), че има голяма вероятност те двамата да са копелета и какво точно означава копеле. Това беше довело до сложно, макар и доста неточно обяснение какво е секс.
— Разбирате ли, това, което двамата правят…
Беше само няколко дни преди да умре.
Софи Мол.
Момичето, което пиеше от напръстник. Момичето, което направи салто в ковчега си. Тя пристигна с полет Бомбай-Кочин. С шапка, с широки панталони и обичана от самото начало.
6
Кенгура в Кочин
На летището в Кочин Рахел беше с нови гащички, на точки. Репетициите бяха изрепетирани. Денят на пиесата беше дошъл. Кулминация на седмицата, минала под знака на Какво ще си помисли Софи Мол?
Сутринта в хотел „Морската кралица“ Аму — която бе сънувала през нощта делфини и дълбоко синьо море — помогна на Рахел да облече фантастичната си Рокля за Летището. Тя беше едно от смайващите отклонения във вкуса на Аму — представляваше облак от корава жълта дантела с малки сребърни пайети и с по една джуфка на двете рамена. Набраната пола беше подплатена с канаваца — да стои разтворена като камбана. Рахел се тревожеше, че не отива на слънчевите й очила.
Аму взе подходящите за роклята гащички. Рахел, с ръце върху раменете на майка си, стъпи в новите си гащички (ляв крак, десен крак) и Аму я целуна по двете трапчинки (лява буза, дясна буза). Ластикът меко прилепна до корема й.
— Благодаря ти, Аму — усмихна се Рахел.
— За какво? — попита Аму.
— За новата рокля и за гащичките — отвърна Рахел.
И Аму са усмихна.
— Няма защо, любов моя — каза тя, но някак тъжно.