МеждуСвят

— Няма да умираме нито в битка, нито в кръв — казах й аз. — Просто няма да стане! Но единствената врата е от другата страна на огъня.

— Всъщност — каза Дж/О с известна нотка на самодоволство, — ето тук има една скрита врата. Видях едно от гърчещите се създания да излиза от нея, когато ни доведоха.

— Браво на теб! — казах аз. — Но как се отваря? Сигурно е защитена от магии или заклинания, нали?

От другата страна на пламъците стражът, който все още стоеше на краката си, и другите гадини се събираха, гледаха ни и говореха. Изненадата вече не беше на наша страна. Трябваше да действаме, по един или друг начин.

Джозеф сви рамене. После си плю на ръцете, протегна се и затегли. Вените на врата му се издуха. Засумтя от усилие, после се отдръпна. Виждаха се очертанията на вратата, там, където решетката се опираше в стената. Той се ухили, после стовари отгоре й огромния си крак с всичка сила.

В стената се появи дупка с размера на порта.

— Магиите са едно — каза той, — но суровата сила е нещо съвсем друго. Да вървим!

Тези от нас, които нямаха оръжия, си взеха от стената в стаята за топене. Аз поспрях за малко и вдигнах кожена торбичка, пълна с някакъв прах.

— Какво е това? — попита Дж/О.

— Нямам представа — казах. — Но предполагам, че това хвърляха в огъня. Някакъв барут. Няма да навреди.

Той се намръщи.

— Не мисля, че е барут. Нещо магическо е. Око от тритон или нещо подобно. Най-добре го остави тук.

Това наклони везните. Пъхнах кесията в джоба си и после минахме през дупката и се озовахме в тесен проход, не по-голям от вентилационна шахта.

Дж/О водеше, а Джакон завършваше колоната. Останалите се стараехме да се държим възможно в средата, като се бутахме непрекъснато в тъмното.

— Доста се позабави — каза Джо. Чух шумоленето на перата, когато събра крилете си.

— Дойдох веднага, щом успях. Какво стана с вас?

— Отведоха ни в някакъв затвор — каза Дж/О. — Бяхме в отделни килии. Не ни беше разрешено да говорим с никого, нито да четем, нищо. А храната — ъхх! В моята намерих буболечка.

— Буболечките бяха най-хубавото — каза Джакон. — Дори не си направиха труда да ни разпитат. Беше очевидно, че сме за казана. — Тя се поколеба и усетих как потрепери в тъмното. — Видях лорд Сатър. Той каза, че ще страдаме, че той лично ще се погрижи.

Спомних си онова отвратително таласъмско лице, как ми се хили насреща.

— Каза същото и на мен — обясних им аз. — Така горивото достигало максималната си ефективност. — Радвах се, че в тъмното никой не вижда лицето ми.