22 ноември 1963

В края на паянтовата ограда между Канзас Стрийт и стръмния склон към Пущинака имаше малка зона за пикник: каменно барбекю и две маси, между които стърчеше ръждясала кофа за боклук. На едната беше поставен преносим грамофон и на него се въртеше голяма плоча от онези на 78 оборота.

Дългуресто момче с очила с дебели стъкла, чиито рамки бяха подлепени с тиксо, и невероятно красиво червенокосо момиче танцуваха на тревата отстрани. В Лисбонската гимназия наричахме деветокласниците „зайци“ и тези хлапета бяха точно такива. Но се движеха с грацията на опитни танцьори. Не се кълчеха; танцуваха суинг. Бях очарован, но и… какво? Уплашен? Малко може би. Изпитвах страх през почти цялото време, откакто бях в Дери. Но сега имаше и нещо друго, нещо по-силно. Нещо като страхопочитание, сякаш се бях докоснал до велико тайнство. Или бях успял да надникна (като през изцапано стъкло) в самата структура на вселената.

Защото с Кристи се бяхме запознали на курс по суинг в Люистън и това беше една от мелодиите, на която се учехме да танцуваме. По-късно — през най-щастливата ни година, шест месеца преди сватбата ни и шест месеца след това — дори участвахме в състезания и веднъж взехме четвърта награда („Първо място сред отпадналите“ — беше казала Кристи) в Регионалния шампионат по суинг. Тогава се представихме на леко забавен вариант на „Буги патъци“ на „Кей-Си и Съншайн бенд“.

„Не е случайно съвпадение“ — помислих си, докато ги гледах. Момчето носеше дънки и тениска; девойката — дълга бяла блуза и избелял червен три четвърти панталон. Прекрасната ѝ коса беше вързана на същата безсрамно привлекателна опашка, както я връзваше Кристи, когато се явявахме на състезания. В комплект, разбира се, с къси, подвити отгоре чорапки, и пола „пудел“7.

„Не може да е случайност“ — повторих си наум.

Танцуваха вариант на линди хоп, известен още като хелсапопин — „дяволско подскачане“. По принцип се играеше бързо — главозамайващо бързо, ако си достатъчно издръжлив и пъргав, но момчето и момичето танцуваха бавно, защото още учеха стъпките. Познавах всяко движение, макар че от пет години не бях танцувал. Приближаване, хванати за ръце. Леко навеждане и подритване с левия крак; чупка в кръста така, че да изглежда, сякаш двамата тръгват в различни посоки. Разделяне, все още хванати за ръце, после тя се завърта първо наляво, после надясно…

Хлапетата обаче объркаха обратното завъртане и се проснаха на тревата.

— Уф, Ричи! Никога няма да научиш тази стъпка! Безнадежден си! — сгълча го през смях девойката. Легна по гръб и се загледа в небето.

— Простете, госпойце Скарлет! — изписука момчето с женствено гласче, което през двайсет и първи век би предизвикало доста неуместни от гледна точка на половата толерантност подмятания. — Аз съм само недодялано селянче, но ще науча тоз’ танц, та ако ще да пукна.