Теодор Буун. Заподозрян

— Къде ли е бил цяла седмица? — попита госпожа Буун, докато отпиваше от кафето си и четеше некролозите.

— Сигурно е работел над новия си външен вид — отговори господин Буун. — Боядисвал си е косата, пускал си е брада. И това кепе! Хайде стига! Човек с такава външност на международно летище със сигурност ще привлече внимание.

— Изобщо не прилича на Пийт Дъфи — отбеляза Тео.

— Обаче е той — уверено заяви господин Буун. — Променил е външността си, похарчил е малко пари, снабдил се е с нови документи, макар че явно не са много сполучливи, и за малко да се измъкне.

— И аз бих искал да се измъкна — отбеляза Тео.

— Тео! — строго се обади госпожа Буун.

— Така е, мамо. Иска ми се да изхвърча от тук и да се скрия някъде.

— Всичко ще се оправи, Тео — увери го баща му.

— И защо мислиш така? Полицаите ми дишат във врата и само чакат да ме тикнат в затвора за малолетни. Някакъв ненормалник ме преследва из целия град с нож и дебне отново да ми среже гумите. Разбира се, татко, нещата наистина изглеждат страхотно.

— Спокойно, Тео. Ти си невинен и ще го докажем.

— Добре, но ще те питам нещо. Мислиш ли, че човекът, ограбил магазина на Биг Мак, е същият, който ми срязва гумите, хвърля камъни и разпространява всички онези глупости по интернет?

Господин Бун подъвка замислено наденичката си и после отговори:

— Да, мисля.

— Мамо?

— Така ми се струва.

— Ставаме трима. Според мен е съвсем очевидно. Тогава защо не можем да убедим полицията?

— Струва ми се, че можем — каза господин Буун. — Те все още разследват взлома и кражбата. Имам доверие на полицаите и вярвам, че ще заловят престъпниците.

— Според мен те вече са решили, че престъпникът съм аз. Онзи Ворман мисли, че лъжа. Не го харесвам. Втриса ме от него.

— Всичко ще се нареди, Тео — успокои го майка му и го потупа по ръката.

Той забеляза как тя и баща му се спогледаха, но в очите им нямаше увереност. Бяха притеснени като него, може би дори повече.

След закуска Тео и баща му отидоха с колата до „Гилс Уийлс“ за поредната нова гума. По тяхна молба Гил изнамери в задната част на сервиза първите две срязани гуми. Даде ги на господин Буун, който сега разполагаше с всичките три. Той плати за втората и третата гума, както и осемте долара, които Тео дължеше за първата. Гил ги увери, че срязването на гуми не се е превърнало в епидемия за града. Всъщност през изминалата седмица имало само три случая, всичките с потърпевш Тео.

Когато излязоха от сервиза за велосипеди, дъждът беше престанал, но небето си оставаше облачно и свъсено. Тео и баща му се позачудиха дали да не отидат на игрището за голф и да изчакат там времето да се оправи. Разбира се, теренът щеше да е подгизнал, а по-късното отваряне означаваше, че ще се струпат много хора. Тео знаеше, че пълно с хора голф игрище е още по-неприятно от липсата на игрище. Двамата с баща му единодушно решиха, че идеята не е добра.