Кости по хълмовете
- Автор: Игълдън Кон
- Серия: Conqueror #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-983-0
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кости по хълмовете». Краткое содержание книги:
Арабските коне бяха по-добри от всичко, което бяха виждали досега във война, и определено превъзхождаха руските и дзинските. Въпреки това жегата изпиваше и тяхната сила. Преследвачите започнаха да изостават и Джебе най-накрая нареди да намалят темпото. Не искаше да ги изпуска от очи или да им даде време да спрат и да се прегрупират. Помисли си, че сигурно са откъснали ездачите на шаха на повече от сто и петдесет мили, което доближаваше постиженията на най-добрите монголски съгледвачи. Понитата бяха покрити с пяна, кожата им бе потъмняла от пот и рани на местата, където седлата бяха ожулили гърбовете им.
Следобедният зной бе в разгара си, когато минаха покрай крайпътен форт със зяпнали войници по стените, които започнаха да им крещят предизвикателно. Монголите не им обърнаха внимание. Всеки беше потънал в собствения си свят и се мъчеше да се съпротивлява на слабостта на плътта.
За Джучи горещите часове донесоха болка, когато бедрото му се ожули от язденето и започна да кърви. Кракът му се вцепени, щом отново настъпи вечер, а заедно с нея и жадуваното облекчение. Белезите не го безпокояха особено, но лявата му ръка оставаше слаба и болката в нея бе като от нажежено желязо, докато стискаше поводите. В редиците на монголите вече не се чуваха приказки. Устите им бяха затворени. Така и бяха учили, за да задържат влагата в телата си, докато достигнат предела на издръжливостта. Джучи поглеждаше от време на време Джебе и чакаше от него да реши кога е най-подходящото време да спрат. Джебе яздеше сковано и погледът му почти не се откъсваше от хоризонта. Както изглеждаше, младият военачалник май можеше да язди безкрайно.
— Време е, Джебе — най-сетне му каза Джучи.
Военачалникът бавно излезе от унеса си, промърмори нещо неразбираемо и плю немощно така, че храчката улучи собствените му гърди.
— Дзинските ми воини изостават — продължи Джучи. — Може да ги изгубим. Онези зад нас оставят разстоянието да се увеличи.
Джебе се обърна в седлото и трепна, когато мускулите му запротестираха. Арабите се намираха почти на цяла миля зад тях. Конете от първата редица се препъваха и куцаха. Джебе кимна и на лицето му се появи уморена усмивка, когато напълно се събуди.
— С това темпо една миля е само четиристотин удара на сърцето — рече той.
Джучи кимна. Бяха прекарали част от утрото в преценка на скоростта. Избираха си някой отличителен белег, минаваха покрай него и отбелязваха кога арабските редици стигат до същата позиция. И двамата намериха изчисленията за лесни и се забавляваха, като преценяваха разстоянието и скоростта, за да убиват времето.
— Тогава да увеличим темпото — отвърна Джучи. Подкара коня си в лек галоп и туманите ги последваха. Врагът се смаляваше мъчително бавно, когато военачалниците си избраха поредния маркер. Първите арабски конници минаха розовия камък шестстотин удара след последния монгол. Двамата се спогледаха и мрачно кимнаха. Бяха изминали по-голямо разстояние от всеки съгледвач. Всички бяха уморени и натъртени, но времето бе настъпило. Джучи и Джебе пуснаха заповеди по строя, за да подготвят воините. Макар да бяха на предела на силите си, двамата видяха в зачервените очи на мъжете наоколо нещо, което ги накара да се чувстват горди.
Джучи бе изпратил заповеди на мингхан командирите от дзинските наборници отзад и един от тях излезе напред през редиците да говори с него.
Дзинският войник бе покрит с дебел пласт прах така, че около очите и устата му се бяха образували пукнатини. Въпреки това Джучи различи гнева му.
— Военачалнико, сигурно не съм разбрал правилно заповедта ти — сухо изграчи той. — Ако се обърнем да посрещнем врага, моите хора ще се озоват в предните редици. Нали не искаш от нас да минем отзад?
Джучи хвърли поглед към Джебе, но монголският военачалник се бе втренчил някъде в хоризонта.
— Хората ти са изтощени, Шен Ту — рече той.
Дзинският командир не можеше да отрече, но поклати глава.
— Стигнахме дотук. Хората ми ще бъдат посрамени, ако бъдат изтеглени от последната битка.
Джучи видя свирепата гордост на командира и си даде сметка, че не е трябвало да дава нареждането. Много дзинци щяха да умрат, но те също бяха под негово командване и не биваше да се опитва да ги спаси.