И какво ще стане с мен?
- Автор: Чейз Джеймс Хэдли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станислава Миланова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «И какво ще стане с мен?». Краткое содержание книги:
— Няма да ми се предостави.
— Не, ще ти се предостави. Мислих за теб. Мога да кажа на Лейн, че сме се разбили в морето. Ние с теб сме единствените оцелели. Хванали сме се за някаква част от самолета и ти си ме отвел до брега. Той ще повярва, след като го чуе от мен, и ще направи много за теб.
Зяпнах я.
— Нима ще излъжеш заради мен?
Тя кимна.
— Да. Ти си първият мъж, който се отнася с мен така, както един мъж би трябвало да се отнася с жена. Означаваш нещо за мен.
Опитах се да мисля разумно, но главата ме болеше. Изглежда, това беше решението: начинът да се измъкна. Вместо да прекарам години наред в затвора за въздушно пиратство, щях да получавам по тридесет хиляди долара годишно, като работя в „Есекс Ентърпрайзис“, и да имам освен това Вики.
— Ще те измъкна оттук — рекох. — Аз…
И двамата чухме шума на приближаващ се хеликоптер.
— Не мърдай! Погледнах предпазливо нагоре.
Върховете на дърветата ни прикриваха и бях почти сигурен, че няма да ни забележат.
Малко след това видях как хеликоптерът мина точно над дърветата. Беше боядисан в мръсно зелено и с мексиканския герб. Отмина толкова бързо, колкото се беше приближил.
— Търсят самолета — казах и станах бързо на крака. — Предполагам, че в момента сме на около дванадесет мили от него. Недостатъчно, за да се чувстваме в безопасност. Щом открият, че не си на борда, ще започнат да търсят. Да вървим!
Протегнах ръка, хванах я за китката и я изправих на крака. Тя политна към мен с вик на болка.
— Господи! Краката ми! — изпъшка. — Не мисля, че… мога да вървя.
— Ако трябва, ще те нося, но се налага да тръгваме.
Тя се отблъсна от мен, направи четири несигурни крачки напред с побеляло като платно лице.
— Няма нищо. Ще се справя.
— Добро момиче.
— Не се дръж толкова дяволски покровителствено!
Грабнах куфара, преметнах автомата през рамо и тръгнах. Вървях бавно, но равномерно, опитвайки се да не я насилвам, като непрекъснато се обръщах назад. Тя куцукаше след мен с наведена глава и кръжащи около нея комари, но продължаваше да върви.
Движихме се така повече от час, после джунглата пред нас започна да се разрежда.
— Почини си — рекох. — Чакай ме тук. Може би приближаваме път. Изглежда почти сме излезли от джунглата.
Тя се отпусна на колене. Сложих куфара до нея.
— Веднага се връщам.
Не отвърна нищо. Само стоеше на колене с лице, скрито в ръцете си.
Тръгнах бързо напред. След три или четири минути излязох от джунглата. Предположението ми се оказа правилно: пред мен се простираше широк черен път. Докато стоях, колебаейки се, чух звука на приближаващ се камион. Отстъпих назад в прикритието на храстите.
Покрай мен с ръмжене премина разбит и очукан камион, превозващ бидони с петрол, каран от млад слаб мексиканец. След малко изчезна зад завоя на пътя.
Може би, ако имахме късмет, помислих си, щяхме да успеем да намерим някой да ни откара до брега. По компаса си разбрах, че камионът пътуваше към морето: може би към Прогресо.
Бързо се върнах там, където бях оставил Вики.
Куфарът отбелязваше мястото, така че знаех, че не съм сгрешил, но Вики я нямаше.
Докато стоях в жегата и около главата ми свистеше ято комари, мислите ми се насочиха към Виетнам. Спомних си едрия и силен старши сержант, който ни обучаваше в джунглата.
Всяко листо, всяко клонче, всяка педя земя разказва цяла история, ако знаете какво да търсите — беше казал той. — Така че го търсете. Търсете следи, че е минал човек. Ако гледате достатъчно внимателно, ще ги откриете.
Видях следите от коленете на Вики в калта. Така я бях оставил: коленичила, почти в безсъзнание. После забелязах следа от бос крак, до нея още една, после още две, големи, разплескани следи, които стигаха до мястото, където Вики бе коленичила, а след това обръщаха и се връщаха в джунглата.
Свалих томпсъна и тръгнах бързо и тихо по пътеката. Беше ми лесно да следвам следите в гъстата кал: бяха на двама мъже, единият от които носеше Вики. Разбрах го по това, че неговите следи в калта бяха по-дълбоки. Ускорих крачка. След десет минути вече ги чувах. Те се движеха почти тичешком, пробивайки си път през джунглата, и аз ускорих още крачката. Не ми пукаше дали ще ме чуят. Автоматът ме караше да се чувствам уверен, че ще мога да се справя с тях. Вече тичах и ги видях пред мен: двама юкатански индианци. Онзи, който вървеше отпред, носеше Вики и я беше преметнал през рамо като чувал. Другият подтичваше след него.