Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Не говори нищо повече сега, остави останалото за утре, мила. Заспивай, сега си в безопасност.
— Не. Страхувам се да заспя, дори сега в прегръдките ти, дори при всички хубави новини за Хаким. Когато заспивам, се връщам обратно в селото, обратно в Абу Мард и моллата е там, проклет от Бога, и каландарът, и касапинът с неговия нож…
— Вече няма нито село, нито молла, аз бях там. Нито каландар, нито касапин. Ахмед ми разказа за селото, поне част от онова, което се е случило там.
— Ходил си в селото?
— Да, днес следобед, докато почивахте. Взех една кола и отидох там. Сега е само куп изгорели останки. И по-добре — зловещо каза Ерики.
Азадех спря в коридора и се облегна на стената, докато треперенето й премина. Толкова много смърт, убийства и ужас. Вчера, когато излезе на стъпалата на двореца и видя Ерики в кабината с подуто лице и небръснат, когато видя кръвта да капе от ръкава му, а Ахмед да се свива до него, тя почувствува как умира и после, когато го видя да излиза, да се изправя и да тръгва към нея… краката й се подкосиха, а той я взе в ръцете си и тя отново се върна към живота и ужасът се изля заедно със сълзите й: „О, Ерики, о, Ерики, толкова се страхувах, толкова се…“
Той я отнесе в Голямата зала, а там беше докторът с Хаким, Робърт Армстронг и полковник Хашеми Фазир. Един куршум бе откъснал част от лявото ухо на Ерики, друг бе одраскал ръката му. Докторът обгори раните и ги превърза, инжектира му серум против тетанус и пеницилин, страхуваше се повече от инфекция, отколкото от загубата на кръв. „Иншаллах, но не мога нищо повече да направя, капитане. Вие сте силен, пулсът е добър, някой пластичен хирург може да оправи ухото ви, слухът ви не е засегнат, слава на Бога! Само се пазете от инфекция…“
— Какво стана, Ерики? — попита Хаким.
— Откарах ги на север в планините, а Ахмед беше невнимателен — вината не беше негова, стана му лошо от летенето — и преди да разберем какво става, Баязид опря пистолет до главата му, а друг от племето опря един в моята и Баязид каза: „Карай към селото, след това можете да си вървите.“ „Нали даде свещена клетва, че няма да ме нараниш?“ — попитах аз. „Заклех се да не те нараня и няма да те нараня, но моята клетва си е моя, а не и на моите хора“ — отвърна Баязид, а човекът, който беше опрял пистолет в главата ми, се засмя и извика: „Подчини се на нашия шейх или, за Бога, така ще те заболи, че ще молиш за смърт!“
— Трябваше да се сетя — изруга Хаким. — Трябваше всички да ги обвържа с клетва. Трябваше да се сетя!
— Нямаше да помогне. Както и да е, вината е изцяло моя: аз ги доведох тук и почти провалих всичко. Не мога да ви кажа колко съжалявам, но това беше единственият начин да се върна и мислех, че ще намеря Абдула хан. Изобщо не помислих, че онзи майкоебец може да хвърли граната.
— Благодарение на Божията воля двамата с Азадех не сме ранени. Откъде да знаеш, че Абдула хан е мъртъв или че половината от вашия откуп е платена? Продължавай. Разкажи какво стана. — Азадех усети непозната нотка в гласа на Хаким. „Хаким се е променил — помисли си тя. — Вече не мога да разбера какво си мисли, както по-рано. Преди да стане хан, наистина хан, можех, но сега не мога. Той все още е любимият ми брат, но непознат. Толкова много се е променил, толкова бързо. И аз се промених. И Ерики, Боже, колко много! Джони не се е променил…“
Ерики продължи:
— Да ги откарам беше единственият начин да ги махна от двореца без повече неприятности или убийства. Ако Баязид не беше настоял, бих го предложил аз — всеки друг начин би бил опасен за теб и Азадех. Трябваше да заложа на това, че по някакъв начин ще удържат на клетвата. Но каквото и да станеше, въпросът беше или те, или аз; знаех го, и те го знаеха, защото аз бях единственият, който знаеше кои са и къде живеят, и че отмъщението за един хан е сериозно. Каквото и да направех — да ги изоставя по средата на пътя или да отида до селото, никога нямаше да ме пуснат. И как биха могли — въпросът беше селото или аз, а техният единствен Бог би гласувал за селото и за тях, без значение за какво са се договорили или какво са се заклели!
— Това е въпрос, на който само Бог може да отговори.
— Моите богове, древните богове, не обичат да бъдат използвани като оправдание, не обичат клетви в тяхно име. Те не одобряват такива неща, всъщност дори ги забраняват. — Азадех усети горчивината в думите му и го докосна нежно. Той я хвана за ръката. — Вече съм добре, Азадех.