Жега

Челюстта на момчето увисна и той се втренчи в стъклото. Руменината по бузите му се стопи и лицето заприлича на лунна повърхност.

Мобилният на Ники завибрира и тя се отдалечи, за да вдигне. Беше Ноа Пакстън.

— Благодаря, че се обади.

— Започнах да се чудя дали не съм ви обидил. Кога се чухме за последно?

Тя се засмя.

— Вчера, когато прекъснах обяда ти. — Руук сигурно я бе чул да се смее и се появи от коридора, за да й виси на рамото. Тя се обърна и се отдалечи с още няколко крачки. Не й трябваше това внимание, но той все така кръжеше в периферното й зрение.

— Ето, почти двайсет и два часа. Човек може да го хване параноята. Какъв е поводът този път?

Хийт му разказа за кражбата. Последва дълго, дълго мълчание. Тя попита:

— Още ли си там?

— Да, аз… едва ли се шегувате. Искам да кажа, не и за нещо такова.

— Ноа, в момента стоя в хола. Стените са голи.

Още едно дълго мълчание, след което той се прокашля.

— Детектив Хийт, може ли кажа нещо лично?

— Кажи.

— Случвало ли ви се е да преживеете огромен шок и след това, когато ви се струва, че не можете да се справите, някак го преодолявате и след това — хъм, извинете. — Тя го чу да отпива. — И така, стягате се и го преодолявате и точно, когато успявате, идва нов съкрушителен удар, след това трети и стигате до момента, в който просто се питате, „Какво правя, по дяволите?“. И си мечтаете да захвърлите всичко. Не само работата, но и целия начин на живот. Да сте от онези хлапета в Джърси, които правят сандвичи в Събуей или дават колелета под наем. Просто. Да му теглите. Майната.

— Ти от тях ли си?

— През цялото време. Особено в този миг. — Той въздъхна и изруга тихо. — Та, докъде сте с това? Има те ли някакви улики?

— Ще видим — отвърна тя, придържайки се към принципа си по време на разговор въпросите да задава само тя. — Предполагам, можеш да ми кажеш къде си бил снощи?

— Леле, ама карате направо.

— И сега бих искала и ти да сториш същото. — Ники почака, вече запозната със стъпките му в този танц: леко противене и след това — отстъпление.

— Не би трябвало да съм ядосан, знам, че си вършите работата, детектив, но — хайде стига. — Тя остави студеното й мълчание да си свърши работата и той се предаде. — Снощи преподавах седмичния си вечерен курс в обществения колеж Уестчестър вън Валхала.

— Може ли да го потвърдим?

— Преподавах на двайсет и петима студенти. Един-двама може и да са ме забелязали.

— А след това?

— Обратно у дома в Таритаун, голяма вечер — бира и мача Янкис-Ейнджълс в местния бар.

Тя попита за името на бара и си го записа.

— Още един въпрос и се отърваваш от мен.

— Съмнява ме.

— Застраховани ли са картините?