Джегала [bg]

— А? Не че нещо, просто приказка да стане.

— Приказка да стане. Разбирам.

Той отиде в другия край на тезгяха и отвори бутилка вино за някого. Загледах го. Списъкът на хора в това градче, които ме съмняваха, вече бе твърде дълъг, за да ми върши работа. Малко по-късно съдържателят се върна и го попитах:

— Да си виждал Орбан напоследък?

— Непрекъснато питаш за него.

— А ти непрекъснато не ми казваш къде е.

— Защо искаш да знаеш?

— Не че нещо, просто приказка да стане.

Изгледа ме.

— Не съм го виждал от няколко дни. Сигурно е заминал с доставка.

— Сигурно.

— Е — изсумтя той — хареса ли ти недовареното свинско в „Плъха“?

Изгледах го замислено.

— Платено ти е. Какъв е проблемът?

— Няма проблем. — Леко се намръщи. — Просто се чудех.

— Свинската гозба е чудесна.

— А бълхите в кревата добра компания ли са?

— Не толкова, колкото се надявах. Тъкмо купонът взе да става хубав и трябваше да си ходят да учат за изпити.

Той само изсумтя.

— Един чужденец трябва да завърти повече връзки, не мислиш ли? — продължих. — Особено ако се кани да завърти търговия, между другото. Създай си приятели навсякъде: това ми е мотото.

— Да завърти търговия?

— Аха.

— Тук?

— Обмислям го. Хубаво градче. Харесва ми.

— Каква… извинявай. — Отиде да обслужи друг клиент и след малко се върна. — Каква търговия? Да не мислиш да отваряш друг хан?

— Хайде сега, приличам ли ти на ханджия?

Той сви рамене.

— Откъде да знам?

— Не, бизнесът ми е съвсем друг.

Той се намръщи.

— И какъв ще да е, по-точно?

— Предпочитам да те изненадам — отвърнах с усмивка.

— Това, че ще ме изненадаш, добре. Но тука си имаме гилдия и са много придирчиви кого да пуснат.

— Сериозно? Изобщо не подозирах.

Все едно че мина покрай ушите му.

— О, придирчиви са, и още как. Вярвай ми. Ще поръчаш ли нещо?

— Случайно да имаш свинска гозба?

Намръщи се и замълча, тъй че си поръчах бира, за да му пооправя настроението, после седнах на любимата си маса и пих бавно.

Всъщност никак не беше зле като за бира, да ви кажа.

Когато реших, че е изтекло достатъчно време, бавно се запътих към конюшнята, като продължавах да обмислям всичко. Нещата вече ставаха много бързо — прекадено бързо, за да ми остане време да ги преценя грижливо. Ако някой дирижираше всичко това, можеше да съм в сериозна беда. Изпадал съм в беди. Не ги обичам.

Конярчето ми кимна, изведе Марси и я оседла. Работеше бързо и ефикасно, все едно беше правил това хиляда пъти. Сигурно беше. Какъв живот. Марси успя да сдържи ентусиазма си от това, че ме вижда отново. А може би не — вдигна за миг глава и това за нея можеше да е ентусиазъм. Конярчето огледа всичко грижливо, затегна това-онова, а после кимна и пъхна юздите в ръката ми.