Драконите на изгубената звезда [bg]

Останалите елфи край тях бяха твърде шокирани, за да помръднат, прекалено зашеметени, за да осъзнаят напълно ситуацията. Времето забави ход и заедно с това напълно спря. Никой не си поемаше дъх. Никой не мигваше. Всички бяха замръзнали невярващо.

— Мина! — извика в отчаяние Силван и посегна към нея.

Изведнъж настана страшна суматоха. Офицерите на водачката нададоха гневни крясъци и се втурнаха през гостите, преобръщайки маси, разбивайки столове, изблъсквайки грубо всеки, който се изпречеше на пътя им. Елфите завикаха един през друг. Чуха се писъци. По-съобразителните вече теглеха съпрузите си към изхода на градината. Сред първите бе и Кайрин. Докато Мрачните рицари вече наобикаляха масата, където лежеше Мина, той хвърли един последен поглед към своя злощастен братовчед, след което, с натежало сърце и мрачни предчувствия, се изгуби в нощта.

Нечия исполинска, покрита с кафява козина ръка улови младия крал за рамото и едва не премаза костите му. Минотавърът вдигна Силваношей с погрозняло и изкривено от ярост и скръб лице и го запрати настрани като някаква непотребна вещ.

Младежът премина през една орнаментирана дървена решетка и се просна по гръб в дупката, в която се бе издигало Дървото на щита. Остана намясто, замаян и без дъх, след което видя пред себе си лица — мрачни човешки лица, чиито изражения подсказваха единствено гняв и желание за кръв. Хванаха го и го измъкнаха от дупката. Болката се стрелна през тялото му. Той простена. Навярно имаше нещо счупено. Може би всяка костица в тялото му беше счупена. Истинската болка извираше от разбитото му сърце.

Рицарите завлякоха Силван обратно до празничната ма са. Минотавърът докосна шията на Мина.

— Няма пулс. Мъртва е — каза с пяна на уста. Обърна се и заби треперещ пръст в младежа. — Ето нейният убиец!

— Не! — изкрещя Силван. — Аз я обичах! Дадох й пръстена си…

Минотавърът вдигна безчувствената ръка на Мина. Дръпна силно рубинената халка. После я размаха под носа на Силван:

— Да, даде й го. Даде й отровен пръстен! Даде й пръстена, който я уби.

От един от рубините се подаваше тънка игла. На върха й проблясваше капчица кръв.

— Иглата се задвижва от пружина — обяви Галдар, като вдигна пръстена високо, така че всички да го виждат. — Когато жертвата докосне халката или я завърти около пръста си, иглата изскача и пронизва плътта, пращайки смъртоносната си отрова в кръвта. Обзалагам се — добави неумолимо, — че отровата е от съвсем същия вид, който използват елфите.

— Не съм аз… — извика в агонията на скръбта си Силваношей. — Не е от пръстена… Не бих могъл…

Той млъкна. Отново видя как Самар стои в покоите му. Самар, който знаеше всички тайни проходи в двореца, който се бе опитал да го принуди да избяга и дори не бе направил опит да прикрие омразата си към Мина. И все пак, почеркът от писмото беше на жена. Неговата майка…