Третата тайна [bg]

Мичънър стоеше с ръце в джобовете и гледаше парата, която излиташе от устата му. Остави Катерина да се отдаде на спомените, защото беше горда с тях. А и той също.

— Хубаво е, че се върна.

Тя се извъртя към него. Няколко двойки се разхождаха по площада, хванати за ръце.

— Липсваше ми, Колин — прошепнаха устните й.

Някъде беше чел, че в живота на всеки има по един човек, който докосва най-съкровените струни в душата му. Онова скъпоценно и свято местенце, към което всеки се завръща в труден момент, търсейки утехата на спомените. За него този човек беше Катерина. Сериозно се безпокоеше от невъзможността мястото й да бъде заето от църквата и бога.

Тя пристъпи към него.

— Какво искаше да каже отец Тибор с препоръката си папата да изпълни волята на Дева Мария?

— Де да знаех — поклати глава Мичънър.

— Но би могъл да разбереш.

Той разбра какво има предвид и извади от джоба си писмото на отеца.

— Знаеш, че не мога да го отворя.

— Защо? Ще го прехвърлим в друг плик. Папата нищо няма да разбере.

Но за този ден прегрешенията му бяха предостатъчно.

— Аз ще разбера — тръсна глава той и прибра плика обратно въпреки кухия начин, по който прозвучаха думите му.

— Климент си е отгледал верен слуга — отбеляза Катерина. — Не мога да му го отрека.

— Той е моят папа и аз му дължа уважение.

Устните й се разкривиха в позната гримаса.

— Цял живот ли ще служиш на папите? — попита тя. — А кога ще се погрижиш за себе си, Колин Мичънър?

Този въпрос той си го задаваше от години. Какво ще стане с него? Нима последната мечта на живота му ще бъде кардиналската шапчица? И след нея ще има грижата единствено да пази престижа на алената мантия? Хората като отец Тибор вършат онова, което върши всеки проповедник. Кожата му отново усети топлите тела на дечицата, които се притискаха в него, а в ноздрите го лъхна вонята на отчаянието им. Отново потръпна от остро чувство за вина.

— Искам да бъдеш спокоен, Колин — подхвърли Катерина, която внимателно го наблюдаваше. — Няма да кажа на никого за това, което става тук.

— Включително и на Том Кийли? — не се сдържа той. Зададе въпроса с тон, който го накара да съжалява.

— Да не би да ревнуваш?

— А трябва ли?

— Изглежда, имам слабост към духовниците.

— Но с Том Кийли бъди внимателна. Не знам защо имам чувството, че той е като онези, които са хукнали да бягат при първите изстрели, прозвучали на този площад. — Забеляза как челюстите й се стягат, но въпреки това добави: — А не като теб.

По лицето й пробяга усмивка.

— Изправих се пред танковете заедно с още стотина души.

— Не ме карай да се тревожа — въздъхна той. — Просто не искам да си представя какво е могло да се случи. Като нищо е можело да пострадаш, при това сериозно.