Ритуалите на водата

Върнах се вкъщи и цяла сутрин напразно чаках Естибалис да ми се обади, затова реших, че не се нуждае от присъствието ми и че съпоставя данни в управлението. Възползвах се, за да отида във Виляверде, селото ми в Алавеската планина, на четирийсет километра на юг от столицата.

С Херман се редувахме да ходим през седмицата, за да се уверим, че дядо е добре. Не че имаше нужда от помощта ни; въпреки деветдесет и четирите си години се справяше чудесно сам и вършеше работата в градината по-добре и от експерт по производителност, но помощта ни винаги му беше добре дошла.

Заварих го да похърква, седнал на дивана, покрил с такето лицето си, за да не му блести следобедната светлина, проникваща през малкия балкон на кухнята, пред запаленото огнище, което разпръскваше благодатна топлина в огромната къща с каменни стени.

Въпреки че спеше дълбоко, беше като зайците, които спят с едно отворено око, и веднага щом се приближих, той си намести такето на главата и ме попита радостно:

— Как си, синко?

Направих съучастнически жест, за да види, че седмицата ми минава добре — не че беше напълно вярно, но нямаше нужда да го тревожа излишно.

— Ще дойдеш ли с мен в градината? Искам да видя как е празът.

Кимнах и го последвах надолу по стълбата. През зимата градината на дядо изглеждаше тъжна, садяхме само малко зеленчуци, които издържаха на студовете във Виляверде. Слязохме по стъпалата, които дядо сам беше издълбал с много пот в неравния терен, и заобиколихме каменната стена на малкия водоем, от който черпехме вода за поливане на градината.

— Херман казва, че онази лекарка ще те излекува. Непрекъснато повтаря колко свястна жена била — каза той с дяволито изражение, като внимаваше да не падне по стъпалата.

"Да, свястна жена е" — написах на мобилния си апарат.

Дядо се дразнеше от писаниците ми на дисплея, заради далекогледството си не можеше да ги прочете добре отблизо и трябваше да си слага очилата, с които така и не успяваше да свикне.

— А тази твоя лекарка не ти ли каза да престанеш най-после да си навираш носа в този телефон? — отвърна и аз се изненадах от суровия му тон. Не му беше присъщ.

"Не" — написах аз, също раздразнен.

"Опитвам се, дядо. Опитвам се" — исках да му кажа.

— Тогава тази лекарка хич не я бива. Всеки що-годе умен човек знае, че няма да проговориш, докато тази измишльотина ти върши работа — каза той недоволно, застанал насред градината.

"САМО ЧЕ ИСТИНАТА Е ТАЗИ — ИМАШ НЯМ ВНУК И ТРЯБВА ДА СЕ ПРИМИРИШ" — написах му с главни букви, докато раздразнението ми нарастваше, както и неговото.

Дядо прочете написаното и преди да се усетя, изтръгна мобилния ми телефон от ръката и го хвърли във водоема.

— Не! — извиках.

И изтичах да взема една стара дървена стълба, която стоеше редом до земеделските сечива.

— Сега не ти остава друго, освен да говориш — заключи той със смазваща логика.

Не обърнах внимание на думите му и нарамих стълбата. Покачих се на нея и надникнах във водоема. Беше с размери три на четири метра, дъното почти не се виждаше, защото повърхността беше покрита с клони и водорасли.