Първото семейство

— Точно така стана с мен — прошепна Стив. — Стрелата мина през ръката ми точно тук… — Той хвана десния си бицепс. — Какво стана тогава?

Роз хвана ръцете му.

— Когато дойдох на себе си, Киркориан… главният патолог във вътрешния щат… ме преглеждаше. Сигурно ми бяха сложили някаква инжекция. Не можех да се движа и ми беше трудно да говоря. Всичко беше… като в мъгла. Не можех да разбера какво става, но бях почти сигурна, че Кирк заби нещо в ръката ми… сонда, предполагам. Продължи да ме пита дали боли. Не болеше, но отначало не можех да разбера какво казва, а след това устата ми отказа да работи. Беше като… ти знаеш… когато зъболекарят инжектира в челюстта ти новокаин.

— Може би съм бил в шок. Паднах тежко на земята. Бях пострадал доста лошо.

— Обзалагам се… — Роз стисна ръцете му. — Във всеки случай цял ден ме държаха в болница. Когато действието на онова, което ми бяха дали, премина, погледнах ръката си, но не се виждаше нищо. Никаква следа… нито на главата. — Тя се усмихна. — Странно, нали?

— Много… — Стив се замисли.

— Ти не си единственият, който мисли така. Няколко души от Черната кула… сред тях и една жена… ме посетиха и ми задаваха много въпроси, но… — тя вторачи очи в очите на Стив — не можах да им кажа нищо. — Роз погали белега на лявата му буза. — И това почувствах. Било е късно през нощта, нали?

— Да.

Роз кимна.

— Бях обкръжена от огромни извисяващи се пламъци, биеха барабани, шумът беше страхотен. Събудих се с уста, пълна с кръв. Лицето ми гореше. Чувствах се, сякаш имам нетърпим зъбобол, само че болката беше в бузите, не във венците. Мускулите на челюстите ми бяха стегнати и трепереха.

— Така е. Трябваше да захапя стрелата и да я счупя.

— Измих си устата и бързо се погледнах в огледалото. От двете страни на лицето ми течеше кръв.

— Видя ли те някой?

— Не, за щастие всички спяха. Половин час по-късно кървенето спря.

— Какво стана с лицето ти?

— Искаш да кажеш на сутринта? Нищо. И двете ми бузи бяха чисти. Сякаш не е било. — Тя се усмихна. — Само в ума ми, предполагам. Но по цялата ми възглавница имаше кръв. Казах на съквартирантките си, че ми е текла кръв от носа.

Стив кимна.

— И мислиш, че оттогава някой от Черната кула те следи.

— Да. Не искам да кажа, че някой върви подире ми ден и нощ. Имам предвид, че са ме взели на мушка. Високите жици не обичат някой да е… различен.

Стив се усмихна и погали Роз по главата.

— Ако знаеха всъщност колко сме различни, щеше да им хареса още по-малко.

— Да… — Роз хвана ръката на Стив, както беше на врата й, и я целуна. — Известно време мислех, че ще ме изхвърлят от курса. Всъщност бях като дух за класа. Кирк… Киркориан… още не го е преодолял. Разбирам го от начина, по който ме гледа.

— Ти, хм… каза ли на някого, че съм жив?

— Имаш предвид Ани… или Чизъм?