Голямата скука

Програмата в „Амбасадор“, като се изключат няколко изтъркани номера на еквилибристика и ориенталски танци, се изпълнява главно от посетителите. Ние с Грейс също даваме своя принос в това отношение, като маршируваме известно време на място в претъпкания дансинг. Секретарката, за разлика от Дороти, не влага сластна нега в танца, а се ограничава в сферата на сухия техницизъм. С две думи — безупречна и безчувствена като гимнастически уред.

Десетминутната маршировка е достатъчна, за да почувствуваме, че сме изпълнили дълга си и че можем да се върнем на местата си.

— Шампанското е изветряло — казва Грейс, като докосва устни до чашката. — Програмата също свърши. Не е ли време да плащаме?

Правя знак на келнера, зает на друга маса с тая тъй деликатна задача — отварянето на бутилка шампанско.

— Ще позволите ли аз да уредя сметката? — пита жената, като посяга към чантата си.

— При по-голямо въображение бихте могли да намерите и друг начин да ме засегнете — промърморвам.

— Нямам никакво желание да ви засягам. Но вашите средства са ограничени.

— Това съвсем не ме притеснява. Като ги изчерпя, ще се кача на влака — и толкова.

— Защото вие сте само един беден стипендиант, нали, Майкъл?

— Също както и вие сте само една бедна секретарка.

— Не съвсем бедна. Сеймур има доста отрицателни черти, обаче скъперничеството не фигурира между тях.

Уреждам сметката и ставаме.

— Къде ще вървим, в моя хотел или във вашия? — пита деловито Грейс, докато лъкатушим край масите към изхода.

— Където вие предпочитате.

— Безразлично ми е — свива рамене жената. — Предполагам, че и двете стаи се подслушват.

— Предполагате или знаете?

— Това е почти едно и също. Аз рядко се лъжа в предположенията си, Майкъл.

Поемам от гардероба лекото вечерно манто на Грейс, помагам й да го облече, а когато излизаме на улицата, отново запитвам:

— За какво мислите, че ще ни подслушват?

— Тоя въпрос го задайте на тези, дето са монтирали апаратурите — отвръща сухо жената.

После спира на тротоара и ми отправя един поглед, малко ненадеен в своята прямота:

— Вие съвсем посредствено я играете тази роля на наивник и съвсем погрешно смятате, че хората наоколо ви са наивници.

— Вас специално никога не съм подозирал в наивност — отвръщам.

— Вярно: вие ме смятате за измамница, която наивно си въобразява, че ще ви изиграе.

Тя тръгва отново по пустия осветен от неона тротоар. Право пред нас в тъмното небе се откроява като нарисувана блесналата под лъча на скрити прожектори островърха кула на Градския дом. Нейде далеч бръмчи разузнавателен самолет. Жената върви известно време мълчаливо, после отново заговорва: