Смъртта на Плъха
- Автор: Голев Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Плъха». Краткое содержание книги:
„СМЪРТТА НА ПЛЪХА“ е първият случай в новата му кариера. Трупът в пламъци, влюбената психопатка, невярната съпруга и младият шмекер ще го изправят пред различни изпитания. И всичко това — на фона на глада, мрака и политическата истерия през есента на 1990 в София, България, Източна Европа.
Тя се прекръсти и прошепна нещо на носа си.
След веселото начало някак неусетно двамата се бяхме натъжили.
— Госпожо, имам един много важен въпрос към вас. И искам да ми отговорите спокойно и сериозно.
— Слушам ви — тя натисна още малко с жилавия си крак, за да ме вижда по-добре.
— Интересува ме какво е станало с детето, което е родила Ефросина през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година. И От кого е било.
Кракът й за момент се подгъна и тя се килна напред. Намери обаче сили отново да натисне с него и се върна в предишното полегнало положение.
— Не ви разбирам. За какво дете говорите?
Не бързах да отвърна. Загледах я изпитателно в очите. Тя издържа на погледа ми, като бавно дръпна от цигарата. Стори ми се, че в очите й се появи насмешлив блясък, предизвикателен и дори пренебрежителен. Ами да, след като никъде в регистрите не фигурираше подобно дете!
— Може и да греша. Но имам информация, че през Хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година дъщеря ви е родила. А после детето е било осиновено от някого. Не знаете нищо по въпроса, така ли?
— Ако знаех, щях да ви кажа, господин Дяков. Но няма такова нещо. Ако пък е станало, смятате ли, че не бих научила?
Допуших цигарата си и я смачках в пепелника.
— Какъв е бил първият мъж на Нора Казакова?
— Счетоводител. В някакво министерство.
— Жив ли е?
— Може да е жив. Ако не е умрял.
Тя се ухили и аз пак зърнах наредените й в правилни редици изкуствени зъби. Опитах се да си я представя без тях и потръпнах. Тогава лицето й щеше да се състои главно от чело и брадичка, смачкано като вътрешността на боксова ръкавица. И изведнъж ме осени друга мисъл. Ами ако и тази бабишкера не беше нормална? Бях чувал, че лудите често пъти запазват до дълбока старост привидно здрав разум и логично мислене, че заболяването им служи като един вид консервант на мозъка. Нима бе възможно професор Шиндов да греши относно това дете? Но тогава и Бараков грешеше. Възможно ли беше и чалнатият професор, и смахнатият дъновист да лъжеха, а да беше права тази жена? Или по-скоро обратното? Ала защо й е да крие? Или пък наистина Ефросина така бе свършила всичко, че майка й да не разбере? Но как се научава това след двайсет и шест години? Явно ми предстоеше ново ровене.
— През коя година почина мъжът ви?
— През седемдесет и осма. На четвърти февруари.
Седемдесет и осма? Не бяха ли се оженили точно тогава Боцев и Нора?
— Къде живяхте до смъртта му?
— В Драгалевци. И още няколко години след това, докато дойдохме тук.
— А как така се случи, че и вие, и Нора Каза-кова се озовахте в другия край на София в един и същ жилищен комплекс?
— Ами защото тя ни уреди да купим това жилище, а после уреди и себе си. Първо искаше да ни изгони с Ефросина, да не живеем заедно. А после взе своето, за да има къде да се среща с любовниците си. Но тя никога не е смятала да дочака старини тук, в „Обеля“. Очите й винаги са били обърнати към Драгалевци.
— Затова ли дъщеря ви смята, че тя е подпалила къщата?
— Ох, дъщеря ми… Не знам какво да ви кажа. Не знам…
Тя пак замърмори под носа си, прекръсти се, след което пусна крака си на земята и аз вече имах насреща си темето й. Какво й стана? Дотук ли й стигнаха силите или играеше?
— Уморихте ли се? — попитах.
— Стара съм аз, стара — дочух гласа й изотдолу. — Не мога да говоря дълго. Извинявайте…
Уплаших се да не й стане лошо и аз да съм виновният. Но явно разговорът бе приключил.
Надигнах се.
— Нали не ви е зле?
— Няма нищо, няма нищо… — тя пак заговори нещо неразбрано.
Колебаех се — щеше ми се да говоря и с Ефросина, но кой знае кога щеше да се върне. А да стоя с тази жена, която рухваше пред очите ми, нямах желание.
— Аз си тръгвам, госпожо. Починете си. И моля ви се, кажете на госпожица Ефросина да ми се обади.
— Няма да ви изпращам — каза бабичката. — Затворете хубаво вратата. И извинявайте.
Дали пък не й прилоша от силната цигара?
— Сигурна ли сте, че не ви е зле? — попитах отново.
— Вървете, вървете — опита се тя да ме погледне, но веждите й се вдигнаха нагоре и това бе всичко.
С надеждата, че няма след минута да хвърли топа, си тръгнах.
Докато пътувахме обратно към центъра си мислех дали не се бях втренчил прекалено в това тайнствено дете на Ефросина. Дете по всяка вероятност имаше. И ако вярвах на Бараков, на жената на Богдан Мавродиев и на собствената си интуиция, то беше от покойния плъх Боцев. Можех, разбира се, да тръгна по обиколния път и да започна да издирвам всички акушер-гинеколози, които са работили в София през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година, та да стигна до онзи, който я е изродил. Ами ако не е родила в София, а в провинцията? Това би обяснило защо в София нямаше никакви сведения за детето, както и твърдението на майка й, че не знае нищо подобно. Ефросина може да е крила до едно време, а после да е заминала за Пловдив, Варна, Каспичан или Трапоклово и под вънкашност чужда и под име ново да е снесла рожбата.