Вероятност, равна на нула

— На мене най-силно впечатление ми прави — престраши се пръв Дейнов — това, че знаеше и номера на касетката, и цифровата комбинация за отварянето й, без Пешо да му ги бе съобщавал.

— Не ме разбрахте, Дейнов — прекъсна го генералът. — Това не е дреболия, не е детайл. То е премислено, централен възел в играта и не с него ще се издадат те. Търсете нещо незабележимо, нещо, което е убягнало от контрола им.

— На мене ми прави впечатление, че Петров е някак…, как да кажа…, идеален — каза Ковачев. — Всички го хвалят, всички го уважават, всички го обичат. Отличен работник, безупречен колега и съкварталец. Просто да го разцелуваш. Такъв идеален гражданин не ви ли се струва малко подозрителен? Не е ли това някаква маска, камуфлаж?

— Вие пък сега, ще заподозрете човека само защото бил идеален — засмя се Марков. — По тая отдавна захвърлена логика бихте могли и мене да заподозрете, нима аз съм по-малко идеален!

— Съвсем не сте идеален, това ще потвърдят всичките ви подчинени. Като се развикате, да не си в съседната стая.

— Вие пък бъдете благодарни и на викането, защото понякога и бой заслужавате. Аз пък мислех, че с пушенето ще ме опровергаете. Пък понякога и от чашката не се отказвам. Да, има да го догонвам аз по идеалност този Петров. Нали той не пуши?

— Не пуши, не пие, по жени не ходи, карти не играе, по рецептата на лафа за идеалния еснаф — каза Консулов.

— А вие нещо интересно не сте ли забелязал? — запита го генералът. — Най-дълго време се занимавате с него.

— Забелязал съм. Дори две обстоятелства.

— Защо не сте ги казали досега?

— Ами… те са едни такива…, струват ми се незначителни… Може и да са случайност, а само на мене да изглеждат подозрителни.

— Хайде, хайде! — подкани го Марков. — Нали това се търси.

— Откакто сме установили наблюдението, не е имало нито миг къщата да е останала сама. Ден и нощ там се намират или Петров, или жена му. Докато той е на работа, тя не прекрачва прага на вратата на дворчето. Макар че тъкмо тогава е време за покупки. Или го изчаква да се върне, или той ги прави. Да си призная, обмислях греховната възможност да влезем и да потърсим куфара. Но това е изключено. По този повод констатирах това обстоятелство.

— И никакви изключения?

— Никакви! По този пункт явно съществува желязно правило къщата да не остава без човек.

— Това значи нещо — каза Ковачев. — Това означава, че и жена му е намесена в играта и изпълнява стриктно правилата й.

— А другото? — запита Марков. — Вие споменахте за две обстоятелства.

— Другото е още по-странно. Четейки внимателно докладите на наблюдаващите (а аз многократно ги препрочитах, все търсех нещо, за което да се захванем), направи ми впечатление, че няколко пъти Петров се обажда по телефона от будката на ъгъла на булевард „Евлоги Георгиев“, там, където взема автобуса, когато отива на работа. Макар че има телефон у дома си и на разположение телефон в цеха, в канцеларията, където се оформят поръчките. Първия път звънна три минути след като излезе. Помислих си, може да е забравил да каже нещо на любимата си Ева. Но не на нея позвъни. Същия ден вечерта, като се връщаше, пак не дочака няколко минути, за да се прибере, а използува уличния автомат. Помислих си: може домашният му телефон да е бил повреден. Проверих. Не, изправен! За изминалото време това се случи още няколко пъти. Питам се какви са тези толкова бързи разговори все малко след като излезе или малко преди да се прибере у дома си. Създава се впечатлението, че предпочита услугите на уличния автомат пред домашния си телефон. А как може то да бъде обяснено, освен със страха, че домашният телефон може да се подслушва, а уличният не!