Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)
- Автор: Цончев Дончо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на един геолог (Новели, разкази, миниатюри)». Краткое содержание книги:
Обичайте се. Търсете се и си помагайте. Не е казано, че лицата ви винаги и непременно трябва да бъдат сериозни — отразили извечната мъка в света. Бъдете весели! Стремете се да откриете ведростта на живота и дълбоко, дълбоко да вдъхнете от нея.
За да ти останат мили и красиви, и достойни светове — каквито иначе няма.
И за да има накъде в себе си да пътуваш — после, когато все пак някой ден ще трябва да си легнеш до тъгата.“
ВЕЧНИЯТ ИЗВОР
Един съвременен човек — млад човек — естествено се отделя полека от корена си. Нещо повече: младият човек се стреми към това. Той бърза да стане голям, самостоятелен, в последна сметка — независим. Знае, че се е родил с всичките права на своето поколение. Знае също и това, че бъдещият свят е негов и на връстниците му, а не на родителите и на дедите.
Един съвременен млад човек се отделя от корена си не само поради напора на своята нова личност — той прави това и със своя бит. Носи други дрехи, далеч по-различни от дрехите на чичо и вуйчо. Слуша друга музика и непрекъснато си я тананика.
Този млад човек — нашият син и нашата дъщеря — всъщност не бърза ли час по-скоро сам да остане господар на света?
Няма да отида дотам. Ние все още трябваме — зная. В тежки и фатални моменти нищо не е толкова сигурно и спасително, както нашата старомодност. И младият човек — от дете — знае това.
Конфликт няма и има, някак така ще излезе работата между младите и по-старите. Но ние никога не искаме да приемем спокойно подобна формула и все предпочитаме битката чрез въпроси.
Затуй попитах Емилиян Станев в самия край на земния му път: „Бай Емилияне, какво си мислиш за твоите писания сега, когато вече няма критик, който да дръзне да те осъжда?“ А той ми каза: „Все си мисля, Дончо, дали тези мои писания ще се харесат на мама и на татя.“
Как да забравя това? Как да не питам навътре към себе си: „Дали това, което пиша и върша аз, ще се хареса на баба и дяда?“
Нямаше ги отдавна родителите на Емилиян Станев, когато той така ми говореше. Няма ги отдавна моите баба и дядо. От тях са останали само някои проядени от дървоядите геги и нощви, някоя старинна, сладка дума — вкопана в самата глъбина на съзнанието и… да, песните.
Българските народни песни, които се чуват в днешния модерен свят — свят на джинси и маратонки, на жилищни и психокомплекси, на телевизия, която почти мисли вместо нас и ни показва повече танкове, отколкото балерини. Свят на лепкав страх, на безумни оръжия и на могъщи безумци. Чуват се нашите песни.
Всеки ден. И аз все повече ги харесвам — музиката и текста.
Музика има, щом дванайсетгодишното циркаджийче с тромпет Хари Джеймз, което после стана един от гениите на джаза в света, на върха на своята слава се яви на галаконцерта си със „Свищовското хоро“.
И текст има — щом корените на нашите химни, които раждат святата тръпка и сълзата в окото на силния, са оттам.
И както все бързаме, все търсим новото и супер-модерното, все охкаме, все искаме да счупим, аз бих ви пошепнал: „Заслушайте се в нашите народни, български песни. Спомнете си нещо от милата далечина, в която някога сме били светлото бъдеще — ние и нашият свят. Пожелайте си нещо.
Зарадвайте се на нещо, поздравете с песента отдавна умрелите българи и нека всичко това ви изпълни с кураж.“
СПОМЕН
От всички нас, които съдбата поведе към големия град, Гришата Вачков пръв се оправи — той пръв успя и да пресели баща си. Нямаше какво да се разсъждава (макар разговорите в семейството да се въртяха все около това), старецът не можеше да остане сам на къщата в село Трънчовица. Синът му имаше в София голям апартамент. Тук беше и снахата, внуците… Преселването се извърши — по една сълза мълчаливо попи в реверите и на сина, и на бащата.
Дядо Вачко беше свикнал на село и теснотията на апартамента — макар луксозен — го сакълдисваше. Тъкмо тези думи употребяваше той най-често: „Сакълдисвам се тука!“ — та излизаше да се разхожда.
Първия ден дядо Вачко отсъствува един час и — както докладвал — бил в кварталната градинка.
Втория ден се прибра след два часа — ходил до пазара, да види какво има, какво няма.
От третия ден насетне старецът излизаше, щом обядва, и се връщаше привечер.
— Къде беше бе, татко? — попита го тогава синът.
— На гарата, Гришка, на гарата — каза дядо Вачко и въздъхна-