Сан Феличе

Това беше към края на 1795 година; Луиза беше деветнадесетгодишна и от четиринадесет години насам не бе виждала баща си; тя помнеше любовта, но не и лицето му; сърцето й имаше по-вярна памет от очите.

Отначало Сан Феличе не й каза цялата истина; съобщи й само, че баща и е болен и желае да я види; след това тръгна за вълнолома и потърси превозно средство. За щастие един от леките кораби, наричани „сперонари“, докарал пътници в Неапол, щеше да се завърне празен в Сицилия; рицарят го нае за цял месец, за да не се грижи за завръщането, и още същия ден замина заедно е Луиза.

Тъжното пътуване мина благополучно: времето беше хубаво, вятърът благоприятен; след три дни пуснаха котва в пристанището в Палермо.

Още при първите стъпки в града на рицаря и на Луиза се стори, че са влезли в гробище; по улиците царете тъга, траурно було бе обгърнало града, който се наричаше сам „щастливец.“

По пътя си срещнаха шествие — отнасяха в катедралата ракла с мощите на Света Розалия. Минаха пред някаква черква със спуснати знамена от креп; вътре пееха предсмъртни молитви.

— Какво става? — обърна се рицарят към един човек, който влизаше в черквата. — Защо всички жители на Палермо изглеждат толкова отчаяни?

— Не сте ли сицилианец? — запита човекът.

— Не, неаполитанец съм и пристигам от Неапол.

— Става това, че нашият баща умира — каза сицилианецът.

И като не можеше да влезе в препълнената черква, той коленичи на стъпалата и започна да се моли и да се удря в гърдите:

— Света Богородице, поднеси на своя божествен син живота ми, ако животът на беден рибар като мене може да изкупи живота на любимия ни вицекрал.

— Ох! — извика Луиза. — Чуват ли, скъпи приятелю? За баща ми се молят, баща ми умира… Да бързаме! Да бързаме!