Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
Сякаш точно това желаеше тя.
Устата му отново се впи в нейната, където езикът й очакваше неговия за още игри. О, колко прекрасна и сладострастна беше тази игра! Тя промърмори нещо срещу него, но и самата не знаеше какво.
Ръката му върху гърба й започна да се плъзга първо надолу. Тя се възбуди, когато той докосна задните й части. Изви се към него въпреки неудобното си положение в тясното купе. Копнееше да потрие тялото си в неговото, да…
Тук? В колата? Пред смаяния поглед на неговите поданици, които идваха да си изхвърлят боклука?
Тази мисъл трябва да бе минала и през неговата глава, защото изведнъж всичко свърши. И двамата се отдръпнаха на местата си.
Пейдж се опитваше да си поеме дъх. Тя го погледна крадешком — и видя, че той й се усмихваше. Почувства се озарена от великолепието на тази усмивка.
— Мисля — каза той, — че търсенето на това съкровище е твърде стимулиращо.
— Много — съгласи се тържествено тя и усети как нейните собствени устни потрепват. Искаше й се още сега да му се усмихне.
— Ами отсега нататък трябва да внимаваме за това, скъпа ми госпожице Конър. Мисля, че трябва да проследим една-две улики.
Той бе взел ръката й в своята, докато я превеждаше през късите, тесни улици на Даргент Сити. Не се спря да говори с хората, които го приветстваха, но неговите поздрави звучаха в ушите на Пейдж толкова сърдечно. Надяваше се и поданиците му да мислят така.
Спряха пред малка, куполообразна сграда. Беше от бял мрамор на петна, а обширно стълбище водеше тържествено към входа й. Точно пред купола на сградата се развяваше знамето на Даргентия.
— Това — каза Никоу — е сградата на законодателната власт в Даргентия. Тя е била издигната от французите точно след като изритали моите прадеди от престола. Те не искали да използват замъка за правителствени дела, не и докато все още не бяха зараснали в съзнанието на даргентийците раните от загубената независимост. Каква ирония ако Легендарните са скрити точно тук?
— Мислите ли…
— Не мисля нищо — отвърна той и тръгна напред. — Но флагщокът е от същия век.
Стъпките им отекнаха по износените стълби. Отвътре зданието изглеждаше официално, с мраморни стени, колони и под в голямата галерия, която заемаше целия първи етаж. Куполовидната ротонда се издигаше по средата на залата. Вътре бе хладно и миришеше леко на плесен. Можеха да се видят малко хора, а тези, които бяха вътре, бързаха, сякаш по своя собствена работа, като се усмихваха и кимаха на своя монарх.
— Градският съвет на Даргент Сити ще продължи да се свиква тук — отекна в обширната зала гласът на Никоу. — Тук се намира и кабинетът на кмета. А аз ще се заема с държавните работи от национално естество в замъка.
Той я заведе до едно стълбище в дъното на галерията. Качиха се на втория етаж, където чиновническите канцеларии следваха в кръг формата на зданието. Пейдж долови неясни гласове зад затворените врати. Един балкон в центъра гледаше надолу към галерията и нагоре — към купола.
Имаше и друго стълбище, което водеше до заключена врата. Никоу извади ключа от нея и я отвори. Тя водеше до покрива, който бе заграден с перила.
Като я държеше все още за ръка, Никоу я побутна да излезе навън.
— Хайде елате — каза той.
Тук горе бризът духаше по-силно, отколкото на земята. Той развя полата на Пейдж около колената й. Точно в момента, в който забеляза флагщока, тя чу плющенето на знамето. То се издигаше от другата страна на мястото, откъдето бяха дошли, отвъд купола. Забързаха към него.
Флагщокът, макар и не много дълъг, се издигаше достатъчно високо над стряхата на покрива, за да се виждаше отдолу. На него гордо се развяваше даргентийското знаме — в пурпурночервено, сребристо и лилаво. Бе поставено върху пирамидална каменна основа, почти толкова висока, колкото и самата Пейдж. Камъните изглеждаха старинни и обветрени от непрощаващото време на вековете — но циментът между тях очевидно бе сменен наскоро.
— Ще трябва ли да разглобите всичко? — попита загрижено тя. Това щеше да отнеме време, а принц Никоу не беше от хората, които чакаха каквото и да било.
— Да проверим.
Той стъпи на покрива и Пейдж не можа да не забележи как тесните му панталони се впиваха в стегнатите му задни части. Тя се застави да погледне към силните му ръце — и особено към онази, на която бе поставил блестящия пръстен с печат.
След продължително търсене той намери място, откъдето можеше да извади един от камъните на повърхността. Опипа откритата дупка и после върна камъка на мястото му. Още дълго време изследваше пиедестала, мъчеше се да издърпа потъмнелите камъни и почукваше с ръка върху издадения навън цимент. После спря и се изправи. Огледа се критично.