Железният крал
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Станева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният крал». Краткое содержание книги:
… Една-единствена сила се осмелила да му се противопостави: независимият орден на рицарите на Тампл. Тази гигантска организация, едновременно военна, религиозна и финансова, дължала славата и богатството си на кръстоносните походи, които били първопричината на нейното възникване.
Независимостта на тамплиерите тревожела Филип Хубави, а техните огромни богатства дразнели алчността му. Той инсценирал срещу тях най-големия процес, познат досега в историята, тъй като обхванал почти петнадесет хиляди обвиняеми. Приписани им били всички видове престъпления, а самият процес продължил седем години.
Нашият разказ започва именно от края на седмата година.
А братята д’Оне със замаяни от надежди глави се върнаха на местата си в редицата.
Камбаните на всички черкви в Клермон, на всички параклиси, на всички манастири биеха силно и в ликуващия градец вече се разнасяха приветствия към тази двадесет и две годишна кралица, която носеше на френския кралски двор най-неочаквано нещастие.
VII
КАКЪВТО БАЩАТА, ТАКАВА И ДЪЩЕРЯТА
Сребърен светилник, емайрилан в черно, с дебела свещ в средата и кръг от по-малки около нея, осветяваше на масата свитък пергаменти, които кралят току-що беше прегледал. Зад прозорците паркът се губеше в дрезгавината. Обърнала лице към прозореца, Изабел гледаше как дърветата едно по едно чезнат в нощта.
Мобюисон край Понтоаз беше кралско имение от времето на Бланш Кастилска и Филип Хубави беше го направил своя предпочитана резиденция. Този тих дом, обграден с високи стени, му допадаше заради парка и заради обителта, където сестрите-бенедиктинки водеха мирен живот с равномерно редуващи се религиозни обреди. Самият замък не беше голям, но беше тих и затова Филип го обичаше.
— Тук се съветвам със себе си — беше казал веднъж. Идваше със семейството си и с малка свита. Изабел; пристигна следобед, срещна с широка усмивка трите си снахи — Маргьорит, Жана и Бланш, и отговори на приветствията им както подобава.
Вечерята мина бързо и сега Изабел седеше насаме с баща си в стаята, където той обичаше да се уединява. Крал Филип я гледаше с оня вледеняващ поглед, с който гледаше всяко живо същество, дори и собствените си деца. Чакаше я да заговори, а тя не се решаваше. „Ще му причиня голяма мъка“ — мислеше дъщерята и изведнъж усети, че от неговото присъствие, от парка, от дърветата, от тишината в душата й нахлу вълна спомени от детинството и й домъчня за самата нея.
— Татко — рече тя, — татко, аз съм нещастна! Ах, колко далеч ми се струва Франция, откакто съм английска кралица! И колко тъгувам за миналите дни!
С мъка се овладя да не заплаче.
— За да ми съобщите това ли направихте толкова дълго пътуване, Изабел? — В гласа на краля нямаше топлота.
— На кого, ако не на баща си, мога да кажа, че ми липсва щастие? — отвърна тя.
Филип погледна потъмнелия вече прозорец, чиито стъкла леко потреперваха от вятъра, после обърна поглед към светилника, после към огъня.
— Щастието… — произнесе той бавно. — Какво е щастието, дъще моя, ако не примиряване със съдбата?
Седяха един срещу друг на дъбови кресла.
— Кралица съм, вярно — промълви тя тихо, — но отнасят ли се към мен като с кралица?
— Обиждат ли ви?
В гласа му нямаше изненада, защото много добре знаеше какъв ще бъде отговорът.
— Нима не знаете за кого ме омъжихте? Съпруг ли е този, който пренебрегва брачното легло още от първия ден? Когото нито с грижи, нито с внимание, нито с усмивка мога да накарам да ми продума дума? Който бяга от мен като от прокажена и раздава ласките си не дори на жени, а на мъже, татко, на мъже, а мен лишава от тях.
Всичко това Филип знаеше отдавна и отговорът му беше приготвен отдавна.
— Аз не ви омъжих за мъж, Изабел, а за крал. Не ви пожертвувах по погрешка. Вас ли трябва да уча какви са нашите задължения към държавата и че ние не сме родени, за да се отдаваме на личните си скърби? Ние не живеем свой живот, а живота на кралствата си и можем да намерим удовлетворение само… ако изпълним нашето предопределение.
Говорейки, той се беше доближил до свещника. Светлината подчертаваше красивото му, сякаш изрязано от слонова кост лице.
„Бих могла да обичам само човек, който прилича на него. И никога не ще се влюбя, защото няма да срещна човек като него“ — помисли Изабел.
После каза високо:
— Не за да се оплаквам от злочестината си съм дошла във Франция, татко. Но съм доволна, че ми напомняте за онова себеуважение, което подобава на кралските особи, и също, че щастието не бива да бъде наша цел. Бих желала обаче всички около вас да мислят така.
— Защо дойдохте? Тя си пое дъх:
— Защото братята ми са се оженили за развратни жени, татко, защото аз узнах това и защото не по-малко строго от вас браня честта.
Филип въздъхна:
— Зная, че не обичате снахите си. Но това, което ви разделя…
— Това, което ни разделя, е почтеността, татко. На мен са известни неща, скривани от вас. Изслушайте ме, защото аз не ида само с празни думи. Познавате ли младия месир Готие д’Оне?