Нощта на снайпера
- Автор: Хънтър Стивън
- Серия: Bob Lee Swagger #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощта на снайпера». Краткое содержание книги:
Боб Лий Суагър не иска да буди демоните от миналото — когато баща му загива, той е едва 10-годишен и убийството променя завинаги живота му. Но докато преглежда старите бележници на своя баща, Боб открива очебийни разлики между официалната версия и записките на Ърл Суагър за последния случай, който е разследвал в деня на смъртта си. Връщането на Боб Лий Суагър и Ръс Пюти в градчето Блу Ай, където се е случило всичко преди 40 години, има ефекта на взривила се бомба. И първите, които ги пресрещат по пътя, са десет тежко въоръжени наемници. Боб Десетката отново е на огневата линия…
— А телата си били, както е показано на скиците? — попита Ръс.
— Да. Мисля, че вчера вече отговорих на този въпрос. Нито един свестен адвокат не задава два пъти един и същ въпрос. Той запомня въпроса, който е задал, и отговора.
— Не съм запомнил.
— Добре — намеси се Боб. — Искам да отида там и да погледна земята.
— Мисля да остана тук — каза Сам. — Вие, момчета, вървете. Викайте, ако се изгубите или трябва да ви изтегля от калта. И внимавайте за змии. Мак Джимсън гръмна голяма гърмяща змия на пътя през нощта, когато убиха баща ти. Изкара ни ангелите. Застреля я в главата. Трябваше да го направи. Просто си пресичаше пътя. Никога преди не съм виждал змия да се държи така.
— Гърмяща змия? — попита Боб.
— Огромна шибана дървесна гърмяща змия. Най-странното нещо на земята. С всички ченгета наоколо, змията се плъзга през пътя. Мак трябваше да я застреля.
— Мразя змии — обяви Ръс.
— По дяволите, момче — каза Сам, — това е просто гущер без крака.
Боб и Ръс оставиха стареца, пресякоха през дърветата и тръгнаха напряко през буренясалата земя. Сега това беше поле, никъде нямаше царевица, скапана земя, която се беше свила в сянката на магистралата. Боб стигна до следите от път, вече невидим, просто уширение, където растителността не беше пораснала толкова висока, защото е стартирала по-късно. Следите водеха към голямата магистрала, а после завиваха. Боб се върна около сто ярда.
— Тук ли? — попита Ръс.
Боб си пое дълбоко дъх.
— Така мисля. Питай стареца.
— Сам! Тук ли? — провикна се Ръс.
Боб гледаше стария човек, който ги изучаваше, след това кимна в потвърждение.
— Значи тук — каза Ръс.
Боб никога не беше идвал на това място. Много странно. Беше останал още девет години в Блу Ай и никога не бе идвал тук и заставал на мястото. След това отиде в морската пехота, сетне се върна и се качи в планините и нито веднъж, нито преди, нито после не беше дошъл тук.
Никога не бе оставял цветя или усещал силата на богохулната земя. Защо? Твърде много болка? Възможно е. Прекалено близо до пропадането с една окаяна впиянчена майка, която просто не можа да се справи с прекалено ужасното усещане, че всичко им е отнето. Горчивината. Тя можеше да те убие. Човек трябваше да остави горчивината да си иде или щеше да го убие. Обаче знаеше, че това го е отминало. Доколкото си спомняше, Сам го беше закарал нагоре по федералната магистрала 71 до Форт Смит, за да се запише в Корпуса на морската пехота на Съединените щати на 21 юни 1964, в деня, след като завърши гимназия.
— Тук — каза Ръс, съветвайки се със скицата във вестника. — Тук е паркирал Джими. А тук — той мина покрай Боб, прегърбен от съсредоточаване, с нос забоден в изрезката пред очите му — е мястото, където е била колата на баща ти. А баща ти бил намерен на шофьорското място, седнал странично, леко смъкнат вдясно и облегнат на волана. Краката му били на земята, а микрофонът на радиостанцията в ръката.
— Загуба на кръв? — попита Боб.
— Какво?
— Това е била причината, нали така? Това го е убило. Загубата на кръв, а не шокът за нервната система или куршум в някой важен орган?
— Аха, това пише тук, но аз не…
— Ръс, как убива куршумът? Знаеш ли?
Ръс не знаеше.
— Ами куршумът, ъъъ, просто, ами, си убива. Той, ааа…
— Куршумът може да те убие по три начина. Може да разруши централната ти нервна система. Това е изстрелът в главата дълбоко в малкия мозък. На два инча зад очите и между ушите. Веднага се превръщаш в парцалена кукла. Клинична смърт за по-малко от десета от секундата. Или пък може да унищожи кръвоносната ти система. С други думи, да те декомпресира. Изстрел в сърцето или в аортата. Това са петнадесет-двадесет секунди до клиничната смърт. При условие че отнесеш добър изстрел в центъра на тялото. И накрая може да попадне в някой важен, съдържащ кръв орган, и ти умираш от вътрешна загуба на кръв. Голяма рана, множество разкъсвания на тъкани, много кръв, но не и моментална смърт. Да речем, три-четири, понякога до десет минути живот, без да ти се окаже помощ. Кой от тези?
— Не знам — отговори Ръс. — Не се посочва точно. Просто пише, че е умрял от загуба на кръв. Предполагам, последният вариант.
— Би било хубаво да знаем причината. Би ни разкрило доста. Запиши го в тефтерчето си при нещата, които трябва да научим.
— Към кого ще се обърнем, за да научим това?
Боб не му обърна внимание. Просто си стоеше там и се оглеждаше. Опитваше се да разчете земята или поне малкото, което бе останало. Това беше ловджийска дарба, дарбата на снайпериста: да погледнеш гънките, вдлъбнатините и възвишенията на парче земя и да извлечеш от тях значения, да разбереш по един инстинктивен начин как действат.