Господари и господарки

— Ей, ама боздуганът му е възголемичък — отбеляза Казанунда.

— Осмелявам се да кажа и че на тоя мост аз почти…

— Би ли престанал да държиш камъка толкова предизвикателно? — помоли Пондър.

— Ууук.

— Е, все пак би могъл да се поуспокои.

— Именно мостът, ако на някого изобщо му пука, където целият ми живот се…

— Защо не продължим по пътя си? — предложи Пондър. — Той трябва да изкатери стръмен склон.

— Значи има късмет — подсмихна се Казанунда. Пондър завъртя Библиотекаря към каретата и го побутна.

— Всъщност на тоя мост аз… Ридкъли се озърна.

— Идвате ли с нас? — осведоми се Казанунда, хванал юздите.

— Аз преживявах прекрасен носталгичен спомен — промърмори Архиканцлерът. — Не че някой от вас, серсеми такива, си направи труда да забележи.

Пондър му отвори вратичката.

— Е, нали знаете поговорката, Архиканцлер? Не можете да минете два пъти през една и съща река.

Ридкъли се вторачи в него.

— И защо да не мога? Има мост, не виждаш ли?

Седналият на покрива Библиотекар взе тромбата, захапа края й за всеки случай — не се знае, може да става за ядене — и я наду с такава сила, че я изправи.

В това ранно утро град Ланкър изглеждаше опустял. Стопаните бяха станали преди немалко часове, за да изпсуват, да проклетисат и да хвърлят някоя и друга кофа на кравите… или по тях, после си бяха легнали отново.

Тръбният звук отекна от къщите. Ридкъли изскочи от каретата и вдиша демостративно.

— Усещате ли, а? Ето ви го чистия планински въздух.

Той се тупна по гърдите.

— Току-що настъпих нещо природно — сподели Пондър. — Сър, къде е замъкът?

— Може да е онази черна грамада, която се извисява над града — посочи Казанунда.

Архиканцлерът застана насред площада и бавно се завъртя на място, разперил ръце.

— Виждате ли оная кръчма? Ха! Ако ми даваха пени всеки път, когато ме изхвърляха оттам, щях да съм спестил… към пет долара и тридесет и осем пенса. Ей там е старата ковачница, а ей там жи-вееше госпожа Майтапчийска, където държах стая под наем. Виждате ли оня връх? Там е Меден рудник. Катерил съм го със стария трол Въгленчо Ох, страхотни времена бяха! А виждате ли оная гора по хълма? Там тя… — Той си замънка под носа. — Брей, брей. Всичко си спомням отново. Ех, че лято беше! Вече няма такива. — Въздъхна — Да знаете, бих дал всичко, за да се разходя пак с нея в ония гори. За толкова неща все не ни стигаше… Както и да е. Да вървим.

Пондър разглеждаше Ланкър. Бе роден и израснал в Анкх-Морпорк. От негова гледна точка природата сполетяваше другите, особено онези с четири крака. Смяташе, че провинцията е като суровия хаос, предшествал зараждането на Вселената — тоест онова, което има настилка по улиците и стени, което е цивилизовано.

— Това ли е столицата им?

— Поне в известен смисъл — изсумтя Казанунда, който изпитваше подобни чувства към местата без калдъръм.

— Обзалагам се, че тук и денем със свещ не можеш да откриеш прилична закусвалня — заяде се Пондър.