Интересни времена
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Интересни времена». Краткое содержание книги:
Най-старата загадъчна империя в Света на диска тъне в хаос, разпален от революционния трактат „Какво правих през ваканцията“. Хората на труда се обединяват, защото нямат какво да губят освен биволите си, затънали в калта. Предводителите на клановете се боричкат за власт. Войната (заедно с Кланси, разбира се) плъзва из древните градове.
А всичко, което може да предотврати смразяващята участ за цялата страна, се свежда до магьосника Ринсуинд, който дори занятието си изписва „магесник“…
…Коен, варварин и герои, висок към метър и половина заедно с ортопедичните си сандали, който цял живот усъвършенства умението си да не умира…
…и една много, ама много особена пеперуда.
Нямаше нужда да заповядва. Лорд Хонг се вторачи за секунда в ококорената маска на ужас, забеляза мигновеното движение, кимна и с изящното движение на танцьор измъкна светещото острие от пещта, завъртя се и го заби…
Кратък писък, последван от продължително съскане.
Лорд Хонг остави трупа на убиеца да се свлече, измъкна меча и огледа острието, от което се вдигаше пара.
— Хм. Интересно… — Озърна се към вестоносеца. — Ти още ли си тук?
— Не, господарю!
— Постарай се думите ти да отговарят на истината.
Завъртя меча така, че да отразява слънчевите лъчи.
— А да пратя ли… ъ-ъ, слугите да., ъ-ъ, изнесат тялото?
— Какво? — разсеяно промълви Лорд Хонг.
— Да изнесем ли трупа, господарю?
— Кой труп? А, да. Погрижи се.
Стените бяха прекрасни — Ринсуинд успя да забележи това, макар да го носеха толкова бързо, че всичко му се сливаше пред очите. Имаше красиви птици, планински пейзажи, цъфнали клончета, чиито изящни детайли бяха сътворени с по едно движение на четката.
Керамични лъвове ревяха безмълвно върху мраморни пиедестали. По коридорите се редяха вази, по-големи от него.
Лакираните двойни врати се отваряха пред стражите. Ринсуинд зърваше за миг огромни пусти зали с изобилие от орнаменти.
Най-сетне минаха през още една широка врата и го захвърлиха на дървения под.
Отдавна знаеше, че в подобни обстоятелства не е благоразумно веднага да надига глава.
След малко строг чиновнически глас изрече:
— Е, какви оправдания ще измислиш, окаяна въшко?
— Ами аз…
— Тишина!
Аха, значи такъв разговор предстоеше.
Друг, накъсан старчески глас попита:
— Къде е… Великият везир?
— Оттегли се в покоите си, о, Повелителю. Каза, че го боляла главата.
— Извикайте го… веднага.
— Незабавно ще изпълня заповедта, о, Повелителю.
Притиснал нос към пода, Ринсуинд направи още няколко предположения. Наличието на велики везири винаги беше лош признак. Обикновено започваха да подхвърлят идеи за разпъване с диви коне или оковаване в нагорещени пранги. А щом имаше човек, към когото се обръщаха с „о, Повелителю“, и дума не можеше да става за обжалване на присъдата.
— Този е… бунтовник, нали?
— Точно така, о, Повелителю.
— Май ми се иска… да го огледам… по-отблизо.
Приглушеното мърморене наоколо подсказваше, че немалко хора в залата са изненадани, после се чу шум от местене на мебели.
Стори му се, че зърва крайчеца на завивка с ъгълчето на окото си. Някой буташе легло на колелца…
— Накарайте го… да стане.
Гъргоренето в паузите звучеше като сапунена вода, стичаща се в канализация.
Отново крак в ботуш срита Ринсуинд по бъбреците. Ясна заповед на есперантото на грубостта. Той се надигна от пода.
Да, оказа се легло, и то най-голямото, което бе виждал през живота си. В него сред брокат и възглавници се губеше престарял мъж. Ринсуинд за пръв път виждаше човек с толкова болнав вид. Бледото лице имаше зеленикав оттенък. Вените изпъкваха под кожата на ръцете като червеи, натикани в бурканче.
Императорът вече имаше всички необходими свойства на труп, освен най-важното, разбира се.
— Значи… този е… Най-големият магьосник… за когото… сме чели?
— Ами аз… — подхвана Ринсуинд.
— Тишина! — кресна пак камерхерът.
Ринсуинд вдигна рамене. Не знаеше какво бе очаквал, но в представите му досега имаше предостатъчно място за дебелак с множество пръстени по ръцете. А разговорът с този в леглото си беше направо занимание за некроманти.
— Е, ще ни покажеш ли… още някоя магия?
Ринсуинд се озърна към камерхера.
— Аз, так…
— Тишина!
Императорът помръдна немощно ръка, избълбука и погледна въпросително Ринсуинд, който пък реши да рискува.
— Ами сещам се за една от добрите. Заклинание за изчезване.
— Можеш ли… да го направиш… още сега?
— Само ако отворят вратите и всички се обърнат с гръб.
Изражението на мъртвешката маска не се промени. Придворните се смълчаха. Последва звук, сякаш някой душеше малки зайчета в чувал.
Императорът се смееше. Щом се увериха в това, останалите тутакси се включиха във веселието. Никой обаче не може да се мери в хихикането с човека, за когото е по-лесно да ти отреди смърт, отколкото да се изпикае.
— Е, какво… да те правим? И… къде е… Великият везир?
В тълпата се отвори пътека.
Ринсуинд се престраши да погледне натам. Попаднеш ли в ръчичките на велик везир, смятай се за труп. Ами че те до един са коварни мегаломани! Вероятно влиза в длъжностната им характеристика: „Ти си лукав, безумен, незаслужаващ доверие интригант? А, добре, значи ще те направя най-доверения си министър.“