Дарби
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: annals of the western shore #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарби». Краткое содержание книги:
Ще може ли младият Оррек да спре заплахата, или ще остане безполезен за себе си и своето семейство?
„Дарби“ е великолепно фентъзи, обсъждащо много съвременни теми, най-важната от които е, че за да успееш, трябва първо да повярваш в себе си.
В „Землемория“ Урсула Ле Гуин създаде нов свят, населен с млади хора, притежаващи магически способности. В „Хроники на Западния бряг“ оживяват други герои, не по-малко надарени с невероятни таланти. Разказана изкусно от майсторката на фентъзи жанра, „Хроники на Западния бряг“ бележи дългоочакваното завръщане на Ле Гуин. Едно възнаградено очакване!
По това време на годината няма кой знае колко работа и не се нуждаехме от допълнителна работна ръка, но в Предпланинието е традиция да се помага на странници в нужда и за да не бъде обиден гостенинът, винаги му се предлага да върши нещо — стига да не се окаже, че принадлежи към някое владение, с което сте във вражда, защото в такъв случай дните му са преброени. Беше повече от ясно, че Еммон не разбира нищичко от коне, овце или крави, нито от каквато и да било полска работа, но всеки може да лъска сбруи. Натовариха го да почиства амуниции и той го правеше — от време на време. Колкото да не се чувства пренебрегнат.
Най-често седеше с мен и Грай в ъгъла при голямото огнище, докато жените предяха и пееха безкрайните си тихи песни. Вече ви разказах за това как говори и колко ни зарадва с появата си, най-вече защото идеше от далечни земи, където нещата, които ни тревожеха, нямаха почти никакво значение и никой не търсеше отговори на мрачните въпроси, които ни вълнуваха.
Когато стигна до въпроса за превръзката и му казах, че баща ми ми е наредил да я нося, той сметна, че няма да е удобно да продължи да разпитва. Надушваше тресавищата отдалеч, както обичат да казват в Предпланинието. Но при първа възможност разпита хората от стопанството и те охотно му разказаха как очите на младия Оррек били затворени, защото притежавал дива дарба и можел да унищожи всичко и всекиго, когото вижда, независимо дали го иска, или не, а сетне вероятно и за Кадард Слепия, за това как Канок нападнал Дънет и вероятно за смъртта на мама. Не зная доколко е повярвал на всичко това и доколко смяташе, че това са суеверия на невежи селяци, които живеят в плен на собствените си страхове и през зимата си разправят страшни истории, понеже си нямат друга работа.
Еммон скоро се привърза към мен и Грай и изглежда осъзнаваше колко много ценим компанията му, мисля дори, че си мислеше, че ни просвещава. Когато научи, че макар баща ми да е затворил очите ми, аз съм този, който се грижи превръзката да не падне, бе искрено изненадан.
— Сам ли го правиш? — попита. — Оррек, ти си побъркан! Ти не си зъл. Не би сторил зло дори на муха даже ако я гледаш цял ден!
Той беше мъж, а аз момче, беше крадец, а аз бях учен на честност, беше виждал широкия свят, а аз не, но познавах злото по-добре от него.
— Да, не съм зъл човек — съгласих се.
— Е, във всеки от нас се таи по малко злина и най-добре е да я пуснем навън, да й дадем отдушник, а не да я отглеждаме в мрака, нали?
Съветваше ме добронамерено, но думите му ми причиняваха болка и обида. Не исках да отвърна грубо и вместо това станах, повиках Сажда и излязох. На вратата чух Еммон да казва на Грай:
— Ох, той е съвсем като баща си.
Не зная какво му отвърна тя, но от този момент Еммон спря да говори за превръзката.
Най-често разговаряхме за обяздване на коне или си разказвахме истории. Еммон не знаеше много за конете, но беше виждал чудесни екземпляри в градовете в Низините. Ала нито един толкова добре обучен, колкото нашите, дори старата Пъстра и Гъсока, да не говорим за Звезда. Когато времето беше хубаво, излизахме навън и Грай му показваше всички трикове и стъпки, които бяха изучили със Звезда и за които знаех от подробните й описания. Чувах възхитените одобрителни възгласи на Еммон и се опитвах да си представя Грай на кобилката, която никога не бях виждал. Не бях виждал и Грай такава, каквато беше сега.
Понякога долавях в гласа на Еммон, когато говореше с Грай, една едва доловима мекота, предразполагаща, почти ласкава. В повечето случаи той говореше с нея както мъж разговаря с момиче, но понякога и като мъж, който говори с жена.
Не че постигаше нещо. Тя му отговаряше по момичешки — троснато и лаконично. Може да го харесваше, но нямаше високо мнение за него.
Когато валеше дъжд, духаше вятър или сняг покриеше хълмовете, предпочитахме да си останем в топлия ъгъл. Тъй като скоро изчерпахме темите за разговор, а Еммон не го биваше да разказва за живота в Низините, Грай ме помоли да подхвана някое предание. Тя харесваше героичните разкази от „Чамхан“ и затова им разказах историята за Хамнеда и неговия приятел Омнан. След това, изкушен от жадното внимание на аудиторията — защото дори жените бяха престанали да предат, а някои дори бяха спрели колелата на чекръците, за да ме чуват по-добре — продължих в същия дух и изрецитирах една поема от ръкописите за Храма на Раниу. Имаше празнини там, където паметта на мама й бе изневерявала, и аз ги бях запълнил със собствени думи, като се бях придържал към общия смисъл. Поемата винаги ме вдъхновяваше, докато я рецитирах, завладяваше съзнанието ми и караше гласа ми да трепери. Когато приключих, за първи път в живота си можех да се насладя на изуменото мълчание, което е най-сладката награда за всеки изпълнител.