Специалист от Сицилия
- Автор: Луис Норман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Желяз Янков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Специалист от Сицилия». Краткое содержание книги:
Спина беше успял да понаучи нещо за Боначеа. Бил е говедар в Алта Гарсия, провинция Камагуей, на шестнадесетгодишна възраст го завербували в един отряд, сформиран от някакъв кубински диктатор за борба с враговете му. Връщайки се веднъж с влака у дома след обичайната касапница, Боначеа стрелял по един селянин, който пътувал с волска кола по успоредния на железопътната линия път, и го убил, за което получил доживотна присъда. Той обяснил на психиатъра, че нямал никаква причина да убива селянина, но споменал, че тогава имал ерекция. От вниманието на някои лица, които били на процеса, не убягнала една характерна подробност: от влак, движещ се почти с четиридесет мили в час, Боначеа беше успял да улучи човека право в главата.
Марк изпи бирата си и тялото му мигом я превърна в пот. От напрежение стомашните му мускули се стегнаха, сякаш се готвеше да вдига тежко, и той почувствува, че не може да поеме достатъчно въздух в дробовете си. Както се взираше в синкавия блещукащ път, стеклата се от клепачите пот замъгли погледа му. Боначеа го дърпаше за ръкава. Сега искаше да му покаже семейни снимки: бърнеста мулатка, жена му, и къдрокосо светлооко момченце с моряшко костюмче. Това беше синът му, когото държаха като заложник. Боначеа се беше венчал в енорийската църква на Нуева Герона в присъствието на заместник-директора на затвора. „Живее си като в луксозен хотел — беше отбелязал Спина. — Жена му го навестява и той може да я чука, когото си поиска. Той е ценна вещ.“
Боначеа си поръча още един сандвич, повдигна горното парче да помирише месото и задъвка отново. После бръкна в устата си с тънкия си пожълтял от никотина показалец, извади от зъбите някакво хрущялче, разгледа го с интерес и го перна от пръста си. Принуден да гледа всичко това, Марк изпита такава погнуса, че тя изблъска на заден план напрежението от очакването. В старата Сицилия човек, принуден да се занимава с такава работа, поне би знаел как да се държи. От служителя на смъртта се изисква минимум достойнство, но този беше достоен само за презрение. Огромна хапка беше разкривила раболепната усмивка на Боначеа; сетне гърлото му се сви, той преглътна, изпъшка и отново даде знак на келнера.
Марк се загледа встрани, където пейзажът излъчваше трептяща омара от всичките си пори. Жегата беше покрила със сиво наметало всички цветове, а жълтеникавата лагуна, която лежеше между ресторанта и морето, се беше раздвижила. Появи се рекламна кола, чиито високоговорители зареваха в напечената пустош възхвали за лекарството против болки „Мехорал“; от срещуположната посока покрай ресторанта пробръмча на „Веспа“ някакъв свещеник и расото му сякаш остави чернилка в пепеливия въздух. Когато и той отмина, наоколо не остана живо същество освен бялата чапла, кацнала върху една разкапана крава в блатото.
Гангстерът в колата натисна лекичко клаксона и Марк поглеждайки към Хавана, видя как от влажната далечина изплува наетият от „Хърц“ шоколадов кадилак. Той стана и се мушна зад бамбуковата преграда, през която можеше да вижда пътя, а човекът от Канзас се просна на предната седалка и се направи на заспал. Кадилакът на Коболд наближи, забави ход и сви рязко в паркинга, при което гумите му изсвистяха по чакъла. Един от телохранителите седеше отпред до шофьора, а Коболд беше отзад, между другия телохранител и облечената в бяло Линда. Първият телохранител влезе в ресторанта, сетне излезе с няколко мукавени кутии и синя пластмасова торбичка. Той сложи всичко в багажника и те продължиха пътя си в западна посока. Марк и Боначеа изчакаха кадилакът да изчезне от погледа им, после се качиха в колата и тръгнаха след него, но бавно, кажи-речи със скоростта на пешеходец. След пет мили видяха, че кадилакът е паркирал точно там, където предполагаше Марк. Свърнаха, от пътя в горичката от ниски палми. Боначеа взе от багажника пушката в кафявия брезентов калъф за въдици и като оставиха шофьора в колата, двамата с Марк се спуснаха на плажа й тръгнаха по пясъка.
Миналогодишният ураган беше изсипал пясъци с различни цветове и ги беше размесил. Сред локви от застояла морска вода стърчаха палми, окичени с раковини, а тук-там от пясъка се подаваха бамбукови стебла — като снопчета косми, щръкнали от брадавиците по иначе гладка буза. С калъфа за въдици Боначеа веднага се превърна в част от пейзажа: някакъв скитник по крайбрежието, тръгнал да търси удобен прибой за лов на костури. Марк му даде знак да не бърза и продължи напред сам; така щеше да му бъде по-лесно при неочаквана среща, ако изведнъж налетеше на тях зад някоя дюна („Мина ми през ум, че може да ви срещна някъде тук, Андрю. Не, няма да ви преча. Да знаеш някое място, където мога да се изкъпя гол?“).