Жрицата на змията
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жрицата на змията». Краткое содержание книги:
Упоен от мисълта за златото, Камюс си представи, може би за хиляден път, как се връща с пълна лодка със злато, как изпраща във Франция парите, с които да изплатят дълга му към банката и да възстановят честното му име, как семейството му идва в Рио де Жанейро, как оперират детето му… Най-известните хирурзи на света… После заживяват в Рио, на прибрежния булевард, където хората от къщи излизат направо на плажа. Заживяват охолно, безгрижно. Забравят мизерията, позора, мъките в легиона, каторгата…
— Стигнахме! — прекъсна мечтите му Фернандо, посочвайки на картата мястото, където реката се раздвояваше. Там беше означен с червено кръстче Тайния вход.
Жак Камюс погледна и реката. Наистина тук трябваше да бъде. Тук се сливаха два нешироки притока, които разсичаха под остър ъгъл снагата на джунглата.
Той загреба към брега, а Фернандо се изправи до него, стиснал в напрегната хватка пушката и вперил напред острия си поглед, сякаш искаше да пробие с очи тлъстата сияеща зеленина и да види какво се крие зад нея.
Двамата достигнаха безшумно брега, изтеглиха пирогата, окачиха през рамо патрондашите, мушнаха бомбите в поясите и навлязоха в гората.
— Наляво е Мъртвата гора — пошепна бразилецът. — Странно, обезкуражително име. Какво ли значи? Но входът е тук. Така е означен на картата. Този път няма да търсим Мъртвата гора. Има време. Ще разкрием нейната тайна.
Двамата се изкачиха по стръмния бряг. Никаква следа от крепостни стени, никаква врата, никакъв вход. Същата джунгла, каквато се ширеше край тях през целия им път. Същите великански дървета и чудовищни сплитания на лиани.
Лъжлива ли беше картата?
Насреща им се възправяше изсъхнал горски великан, загърнат в мрежа от лиани, от корена до сухите върхари. Висок, с огромен дънер, толкова дебел, че десет души надали биха могли да го обхванат с ръце.
Ако беше кух, би могъл да побере цял взвод. Отлично скривалище.
Фернандо посегна и отметна завесата от лиани. Зад нея зина тъмна хралупа. В този миг усети остра болка в рамото. Издърпа бързо стрелата. Дали беше отровна? Обърна се. Жак Камюс също държеше в ръка стрела. А от раната на крака му бликаше тънка кървава струйка.
— Веднага! — изкрещя Фернандо. — Изрежи месото около раната ми! Веднага!
— А моята? — сопна се Камюс.
— После! Твоята е на крака. Можеш сам. А аз не мога. На рамото е…
Не довърши. Пред очите му притъмня. Ушите му оглушаха. Беше още жив. И само толкова. Усещаше, че някой го носи. Отнася го някъде… Лъхна го мирис на мухъл, на спарен въздух… После изчезна и това усещане…
15
Изведнъж каменният колос извика, сякаш простена от ударите на стрелите. После стонът му премина във вой, протяжен и печален, изпълнен с гняв и дива безнадеждност.
Индианците не издържаха. Едва се бяха престрашили да последват пътешествениците дотук, до подножието на тайнственото изваяние, в това омагьосано място. Затова безпогрешните им стрели тоя път не улучиха никого.
Обезумели от страх, те се юрнаха назад, наскачаха в лодките и загребаха панически надолу по течението. За няколко минути изчезнаха от погледа.
Пътешествениците стояха слисани, непроумели още на какво чудо дължат спасението си. А огромната брадата глава продължаваше да звучи, вече по-спокойно, не с яростен рев, не с вой. Сега тя пееше, тананикаше тихо през стиснати устни. Песента й ту затихваше като далечен звън на арфа, ту се усилваше, проехтяваше с многогласието на орган, изпълваше въздуха, възнасяше се нагоре, заливаше целия свят. И може би не песен, а химн, прослава на изгряващото слънце, което обливаше гранитното му лице с розовото си зарево, оживяваше го, одухотворяваше го, смекчаваше резките му черти. В безизразните каменни очи пламваше живот. Те поглеждаха надолу от своята висота с добрина и свръхчовешко разбиране, сякаш в тях грейваше мъдростта на пролетелите векове.
Когато смайването премина, Боян запита другарите си:
— А сега? Не трябва ли веднага да поемем напред? Да не ни заварят тук индианците, като наберат повторно смелост.
— Те няма да се върнат — отговори Утита. — Знам. Зло място. Утита стои тук, защото разбра, че каменният човек му мисли добро… Стои, защото и белите стоят. Но ако е сам, ще побегне.
— Защо ще бягаш, Утита? — рече Боян. — Не виждаш ли, камък?
— Камък, да. Но пее, вика.
— Много просто. Слънцето го огря. Стопли го. Гранитът е съставен от различни зрънца. Различно се разширяват. Търкат се едно в друго и скърцат. Пукат се. Така се разрушават скалите. Ясно ли е?