Кръвта на елфите

Джуджето мълчеше.

— Ярпен?

— Да?

— Кой е прав? „Катериците“ или вие? Гералт иска да бъде… неутрален. Ти служиш на крал Хенселт, макар че си джудже. А рицарят на заставата крещеше, че всички са наши врагове и всички трябва… Всички. Дори децата. Защо, Ярпен? Кой е прав?

— Не знам — изрече джуджето с усилие. — Аз не съм от най-мъдрите. Правя това, което сметна за добро. „Катериците“ взеха оръжията, тръгнаха по горите. Крещят: „Хората — в морето“, без да знаят, че дори този заразителен лозунг им е подхвърлен от нилфгардските емисари. Без да разбират, че този лозунг не е адресиран до тях, а до хората, че има за цел да събуди омраза у хората, а не да повдигне бойния дух на младите елфи. Аз разбрах това и затова смятам вършеното от Scoia’tael за престъпна глупост. Какво пък, заради това може след няколко години да ме наричат изменник и продажник, а тях да наричат герои… Нашата история, историята на този свят, познава подобни случаи.

Той замълча и почеса брадата си. Цири също мълчеше.

— Елирена… — възкликна той неочаквано. — Ако Елирена е героиня, ако това, което е направила, се нарича геройство, то нека да ме наричат предател и страхливец. Защото аз, Ярпен Зигрин, страхливец, предател и ренегат, твърдя, че не бива да се избиваме помежду си. Твърдя, че трябва да живеем. Да живеем така, че после да не се налага да молим никого за прошка. Героинята Елирена… На нея й се наложило. „Простете ми — молила тя, — простете ми!“ Сто дяволи! По-добре да загинеш, отколкото да живееш със съзнанието, че си направил нещо, за което трябва да молиш да ти простят.

Той замълча отново. Цири не зададе въпросите, които напираха вътре в нея. Инстинктивно усещаше, че не бива да го прави.

— Трябва да живеем заедно — продължи да говори Ярпен. — Ние и вие, хората. Защото просто нямаме друг изход. От двеста години знаем това и повече от сто години работим за това. Искаш ли да знаеш защо постъпих на служба при Хенселт, защо взех такова решение? Не мога да позволя тази работа да отиде на вятъра. От сто години се опитваме да живеем заедно с хората. Полуръстовете, гномите, ние, дори елфите. Не говоря за русалките, нимфите или силфидите, те винаги са били диви, дори когато вас още не ви е имало тук. Сто дяволи, това продължи сто години, но някак успяхме да започнем да живеем заедно, някак успяхме да убедим хората, че се различаваме много малко едни от други.

— Ние изобщо не се различаваме, Ярпен.

Джуджето се обърна рязко.

— Изобщо не се различаваме — повтори Цири. — Та нали ти мислиш и чувстваш по същия начин като Гералт. И като… като мен. Ние ядем едно и също, от един и същ казан. Ти помагаш на Трис, аз също. Ти си имал баба, аз също… Моята баба я убиха нилфгардците. В Цинтра.

— А моята — хората — изрече джуджето с усилие. — В Бруге. По време на погрома.