Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Вече виждаше отблясъка на слънчевата светлина от капките роса по медни монети, лъскавите мъждукащи огладени от морето камъчета във всевъзможни приглушени цветове и форми. Парчетата гледжосана керамика от някой отминал златен век на висока култура. Раздърпани възлести ивици кожа, от които висяха муски, кречетала от кратунки, дарявани на новородени бебета и болни деца. И вече, тук-там, почистените черепи на наскоро умрелите — подкулт, както бе чул, кръжащ около Т’лан Имасс, които коленичеха пред Избавителя и с това ставаха негови безсмъртни слуги. Сиърдоминът знаеше, че истината е по-дълбока от това, по-стъписваща, и че служенето не е клетва, каквато Т’лан Имасс можеха да дадат на когото и да било освен на жената, известна под името Силвърфокс. Не, те бяха коленичили в благодарност.
Тази представа все още го смразяваше и будеше почуда в сърцето му.
И все пак тези зяпнали скелети изглеждаха почти скверно.
Навлезе в разровената уличка и се приближи още. Други поклонници напред оставяха даровете си, обръщаха се и тръгваха обратно покрай него, като го поглеждаха крадешком. Сиърдоминът чуваше още зад себе си, ромон на нашепвани молитви и тихо монотонно пеене.
Щом стигна до гробната могила, той отстъпи встрани от главния поток, смъкна се на колене пред олтара, сведе глава и затвори очи.
Чу как някой пристъпи до него, чу тихия му дъх, но нищо повече.
Сиърдоминът се молеше в мълчание. Редеше същата молитва, ден след ден, всеки път, винаги същата.
„Избавителю. Не търся твоя благослов. Избавлението никога няма да ме достигне, нито трябва, нито от твоето докосване, нито от чието и да било друго. Избавителю, не ти нося никакъв дар, който да положа на могилата ти. Нищо не ти нося освен себе си. Поклонници и пилигрими нищо не ще чуят за твоята самота. Те те бронират срещу всичко, което е човешко, защото така те превръщат в бог. Но ти някога беше смъртна душа. И затова дойдох, единственият ми дар е моята близост. Жалък е, знам, но е всичко, което имам, и всичко, което ти поднасям.“
„Избавителю, благослови тези поклонници около мен.“
„Благослови ги с мир в тяхната нужда.“
Отвори очи, после бавно се изправи.
До него проговори жена.
— Помръкващия.
Той се сепна, но не извърна лице към нея.
— Нямам такава титла.
В отговора й имаше лека насмешка.
— Сиърдомин тогава. Често говорим за теб, в нощта. От огън на огън.
— Не бягам от вашата злъч. И ако някой ден тя отнеме живота ми, така да бъде.
Тя сякаш си пое дъх, а когато заговори отново, насмешката в гласа й я нямаше:
— Говорим си за теб, да. Не със злъч. Избавителя да ни спаси дано, не това.
Озадачен, той най-сетне я погледна. С изненада видя младо гладко лице — гласът му се беше сторил по-стар, с плътен и дълбок тембър, почти пресипнал, — обкръжено от лъскава черна коса, подрязана косо надолу до раменете. Големите й очи бяха с най-тъмното кафяво, с бръчици, неприсъщи за жена на малкото й години. Беше с шаячен халат в ръждивочервен цвят със зелени ширити по него, но халатът висеше отворен, без колан, и откриваше светлозелена ленена блуза, скроена толкова късо, че оголваше леко издутия корем. По малките й гърди прецени, че не носи дете, просто все още не бе преминала закръглената мекота на ранната младост.
Тя срещна погледа му със свян, който отново го изуми.
— Наричаме те Помръкващия от уважение. И на всички, които пристигат, им се разказва за теб, а така гарантираме да няма кражби, изнасилвания, никакво престъпление. Избавителя те е избрал да пазиш децата му.
— Това не е вярно.
— Може би.
— Чувал бях, че никаква беда не сполетява поклонниците толкова близо до Голямата могила.
— Вече знаеш защо.
Сиърдоминът беше втрещен. Не можеше да измисли какво да каже за тази представа. Беше лудост. Беше… да, нечестно.
— Не показва ли Избавителя на всички нас — заговори жената, — че бремето е на всички ни? Че трябва да го приемем върху душите си, но да сме безстрашни, открити и добросърдечни?
— Не знам какво показва Избавителя — на когото и да било. — Тонът му прозвуча по-грубо, отколкото искаше. — Аз си имам свое бреме. Няма да поема вашето — няма да стана отговорен за безопасността ти, нито за който и да е поклонник. Това… това… — „Не за това съм тук!“ И все пак, колкото и да искаше да го изкрещи, само обърна гръб и тръгна обратно по улицата.
Поклонниците се разтреперваха, отдръпваха се от пътя му и усилваха яда му.