През пустинята

Турците наблюдаваха случилото се с подчертано безразличие. Ако някой бъдеше убит на кораба, значи такъв му е бил късметът.

Що се отнася до мен, безсмислените въпроси на този човек ме бяха вбесили. Но всъщност наистина ли бяха безсмислени? Дали пък нямаха някаква скрита цел? По принцип ориенталецът е сдържан с чужденците, а най-малкото пък ще си хаби думите за един непознат, за когото на всичкото отгоре знае, че е неверник.

В яда си се бях представил за известен човек и голям стрелец. Защо онзи искаше да знае дали съм паша, дали съм известен, писател ли съм и добре ли стрелям? Каква полза щеше да има, ако узнае дали продължавам на юг или дали имам приятели сред англичаните? Защо при утвърдителния отговор на последния въпрос каза: «Това е много добре» — и защо се осведомяваше дали съм силен? На всичко отгоре поставяше въпросите си по начин, по който следовател разпитва обвиняемия. Най-голямо впечатление ми направи обаче внезапната покорност, която прояви той след подадения от жената знак. Тук, където жената е толкова силно подчинена на мъжа и няма решаващата дума на публично място, това наистина беше доста необикновено и дори подозрително.

— Сихди — каза Халеф, който до този момент не се беше отделял от мен, — видя ли?

— Какво?

— Брадата, която имаше жената.

— Жената ли? Жените имат ли бради?

— Яшмакът и не беше двоен като преди. Пред лицето й бе спуснат само единият кат и затова видях брадата.

— Да не са мустаци?

— Не, брада беше. Това не е жена, а мъж. Да кажа ли на главния митничар?

— Да, но така, че никой да не чуе.

Халеф тръгна. Във всеки случай той не грешеше, защото знаех, че може да се има доверие на проницателния му поглед, а това ново откритие неволно свързах с дервиша. Видях, че Халеф говори с Мурад Ибрахим. Този направи отрицателно движение с глава и се изсмя. Не вярваше на Халеф. Тогава дребосъкът се извърна с гневна физиономия и пак дойде при мен.

— Сихди, този гюмрюкчи баши е толкова глупав, че смята и мен за такъв глупак като себе си.