sineokomomche [bg]

sineokomomche поклати глава.

— Жалко. Всеки трябва да си има куче. Все пак си имаш братя. Обзалагам се, че е много забавно.

sineokomomche се опита да си представи света така, както го виждаше д-р Пийкок, свят, в който братята му са страшно забавни, където момчетата ходят на риба, имат си кучета, играят крикет на поляната…

— Днес е рожденият ми ден — каза той.

— Така ли? Днес?

— Да, господине.

Д-р Пийкок се усмихна.

— Ах, помня рождените си дни. Желе и сладолед, торта със свещички. Днес вече не го празнувам. Двайсет и четвърти август, нали? Моят беше на двайсет и първи. Бях забравил, ти ми припомни. — Този път изгледа момчето замислено. — Мисля, че трябва да отбележим повода. Не мога да предложа бог знае какво, но ще направя чай и имам малко кифлички с глазура, понеже… — усмихна се широко и палаво той, все едно беше момче с изкуствена брада и много убедително предрешено като старец, — … ние, Девите, трябва да се подкрепяме.

Наглед не е бог знае какво, нали? Чаша „Ърл Грей“, кифличка с глазура със забодено в нея късо пънче от свещ. Само че в спомените на sineokomomche този случай изпъква като позлатено минаре насред гола пустош. Помни всяка подробност с идеална, повишена точност: сините розички на чашата, почукването на лъжичката о порцелана, кехлибареният цвят и мирис на чая, полегатият сноп слънчеви лъчи. Дребни неща, но отчетливостта им напомня на невинност. Не че той изобщо някога е бил невинен, но на този ден почти се почувства невинен, а сега, обърне ли поглед назад, съзнава, че това е бил последният ден от детството, изтекъл между пръстите му като пясък…