Мошеникът
- Автор: Канел Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мошеникът». Краткое содержание книги:
Тя взе от задната седалка кутията боя, която сутринта бяха смесили по формулата две към едно. Цветът беше ръждиво медночервеникаво.
— Тази боя съдържа фероокис — обясни Биано — и предпазва метала в продължение на петдесет години. Изискването е щом я използвате веднъж, да не боядисвате половин век. При нас, в Министерството на земеделието, дойдоха представители на НАСА и на армията и ни помолиха да намерим фермери, които да ни разрешат да боядисаме техните тръби и цистерни, за да изпробваме боята.
Харпър избърса носа си с голяма червена кърпа.
— Малко е ярка — рече той. Гледаше боята и вече си представяше как ще стои на металните повърхности във фермата му. — Какво казахте, че съдържа?
— Е, признавам, не съм химик — каза Биано, — и не съм много сигурен. Джил, какво има в тази боя? Носиш ли техническите спецификации?
Виктория погледна в папката си.
— Съдържа предимно алуминиев фосфат и серен килиний — отговори тя, проклинайки се, че гласът й трепери.
— Точно така — усмихна се Биано. — Мисля, че килиният е вълшебната съставка.
— И как ще се споразумеем? — попита Харпър.
— Господине, цяла сутрин обикалям и търся ферма, чиито тръби и цистерни се нуждаят от боядисване. Бихме желали да боядисаме металните повърхности и да видим дали НАСА и армията имат право. Няма да ги пребоядисвате цели петдесет години. Няма да ви струва пукнат цент. Ще напишем на цистерните с бели букви ФКГП, за да виждаме фермата ви от въздуха.
— Какво означават инициалите?
— Така се казва боята. Ферооксиден килиниев грунд. „П“ означава правителство — усмихна се Биано. — Освен това искат да видят дали буквите, написани с нормална боя, ще се отразят на основното покритие. Ако се съгласите, ще помогнете на вашето правителство. Представяте ли си колко пари ще се спестят за данъкоплатците, ако боядисваме танковете и военните джипове веднъж на половин век?
— И няма да платя нищо? А вие ще боядисате всичките ми тръби и цистерни с нещо, което ще издържи петдесет години?
— Странно, нали? — ухили се Биано. — Правителството най-после ви връща нещо.
— По дяволите — рече Карл Харпър, като си мислеше, че днес е щастливият му ден. — Кога ще започнете?
— Утре сутринта. Само трябва да подпишете официално разрешение…
Биано го бе напечатал сутринта на пишещата машина в мотела. Документът не изглеждаше много официален, но той смяташе, че щом се стигне до подписването му, няма да има никакво значение. Фермерът вече щеше да е налапал въдицата.
Харпър се подписа, без да поглежда текста втори път, после се ръкува с Биано и Виктория, като непрекъснато се хилеше.
Когато потеглиха, Виктория не можа да сдържи усмивката си.
— Трябва да нарисуваме татуировка и под твоя часовник — каза Биано и двамата избухнаха в неудържим смях.
14.
Офисът
Джон им показа офиса, който заемаше последните два етажа на Пен Мючуъл Билдинг на Маркет стрийт и бе приютявал счетоводителите, вицепрезидентите и областния директор на компанията. Изпълнителните директори, които не бяха пестили средства и се бяха съобразявали с добрия вкус, бяха сложили жълта ламперия от кипарис и бял плюшен мокет. Когато преди два месеца компанията затвори врати, те бяха взели всичко интересно, с изключение на вграденото осветление и един месингов полилей, висящ в главната зала за конференции. Сега двата етажа бяха празни, но много обещаващи. Биано, Виктория и Роджър вървяха след Джон. Ноктите на териера мелодично потракваха по паркета. Четиримата влизаха и излизаха от просторни кабинети и секретарски стаи. Биано вече беше разказал на Джон за Кал Оукс Фарм и му бе дал номера на Стивън Бейтс и на агентката на недвижими имоти, занимаваща се с изоставената строителна компания срещу фермата. Сега Джон обясняваше на Биано как е взел под наем помещението.
— Двата етажа са на краткосрочен наем. За първия и за последния месец се плаща предварително. Дадох повече пари, отколкото смятах да похарча, но мястото много ми хареса. Изхарчих половината пари. Надвиших бюджета с пет бона. — Джон спря пред един голям прозорец, гледащ към центъра на града. По стръмните хълмове пъплеха въжени железници — досущ ярко оцветени китайски бръмбари. — Обадих се в музея и им казах, че съм президент на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Между другото, казвам се Линуд Лейси. Обясних им, че съм голям почитател на изкуството и бих желал да спонсорирам млади местни художници… но трябва да поживея поне един месец с изкуството им, преди да го купя. Предложих част от помещенията ни за изложба, откриваща се през януари. Те изпаднаха във възторг. Така ще се сдобия с някои красиви неща без пари.