Нощна сянка

Той не ме последва.

— Какво има?

— Това наистина беше първата ми целувка — отръсках пръстта, полепнала по роклята ми. — Нищо повече. Стига сме говорили за това.

Шей плъзна ръка по стъблото на един стрък папрат.

— Просто ми е трудно да повярвам. Но ако наистина това беше първата ти целувка, радвам се, че тя не те разочарова.

— Не — още усещах топлината, която пулсираше във вените ми. — Не ме разочарова.

Той понечи да се доближи, ала аз вдигнах ръка.

— Но не е нещо, което ще повторим.

— Какво? — той повдигна вежди изумено.

— Това беше първата ми целувка, защото за мен не важат същите правила, както за останалите момичета.

— Правила за целуването? — изглеждаше готов да избухне в смях, ала когато ме видя да кимвам, изруга и изрита земята с петата на планинарските си обувки.

— Не ти казвам да вървиш по дяволите — приближих се до него, но не го докоснах. — Но аз не съм като другите момичета, Шей. Нямам право да проявявам егоизъм.

— Нима да ме целунеш, е проява на егоизъм? — той нежно погали бузата ми.

— Огромна — обърнах лице и докоснах дланта му с устни, опиянена от топлината и уханието му.

— Ами ако поискам отново да те целуна? — прошепна той.

— Недей — отблъснах ръката му от лицето си, макар това да бе последното нещо, което исках да направя. — Ако наистина искаш да ми помогнеш, недей.

— Имам нещо, което може да ти се стори интересно — той посегна към раницата си, разкопча я и извади някаква книга. — Нещо, което открих.

— Да не искаш да ми даваш уроци? — погледнах към тъмното небе. — Забрави ли липсата си на вълче зрение?

— Ще ни отнеме само минута — книгата в ръцете му беше дебела и много стара, корицата изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се напука. — Искам да ти покажа нещо.

— Някаква книга?

— Причината, поради която бях в планината, въпреки че нямах право — обясни той и я обърна към мен.

В мига, в който видях черното заглавие, което сякаш беше прогорено върху корицата, инстинктивно приех вълчата си форма и отскочих от него, с извит гръб и настръхнала козина. Шей зяпна от изумление и отстъпи назад, като се препъваше. Книгата се изплъзна от пръстите му и остана да лежи на земята.

— Кала, Кала — името ми прозвуча като напев от устата му. — Какво има? Какво направих?

Не откъсвах поглед от него, оголила зъби насреща му.

— Моля те, приеми човешката си форма — гласът му изневеряваше. — Каквото и да е, наистина съжалявам.

Подуших въздуха за нечие чуждо присъствие, за следи, че това е клопка, ала не долових нищо. Бяхме сами. Изпитателният ми поглед се спря върху уплашеното лице на Шей, но не откри и следа от притворство. Възвърнах човешкия си облик, макар и неохотно. Въздишка на облекчение се откъсна от гърдите на Шей и той пристъпи към мен, аз обаче се дръпнах.

— Стой, където си.

Той замръзна на мястото си.