Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
— Линейката е на път!
В далечината вият сирени.
Краката ми почват да треперят. Побиват ме тръпки, сякаш нещо мрачно и страшно прелита над нас.
Линейката пристига. Задните врати се разтварят, двама санитари изскачат отвътре и пристягат пострадалия върху носилка. Виждам ги на пресекулки заради непрестанно минаващите зяпачи. Когато вратите на линейката се затварят, най-сетне различавам къде е паднало тялото. Оголеният плочник изглежда някак нередно, като драскотина върху безупречната кожа на принцеса от детска книжка. Онова, което първоначално взимам за кал, е петното от удара. Черното всъщност се оказва червено — петна от кръв. Канцеларията горе тъне в мрак.
Линейката потегля; сирените бавно заглъхват и мигащите светлини изчезват, когато завива по Насау стрийт. Гледам отпечатъка в снега. Напомня онези отпечатъци, които обичат да правят децата, само че е много по-крив. Вятърът фучи и аз обгръщам раменете си с длани. Едва когато тълпата на двора започва да се разпръсва, осъзнавам, че Чарли го няма. Тръгнал е с линейката и вместо гласа му, който очаквах да чуя, наоколо тегне зловеща тишина.
Студентите бавно напускат двора, разговаряйки с приглушени гласове.
— Дано да е добре — казва Джил и слага ръка на рамото ми.
За момент имам чувството, че говори за Чарли.
— Да се прибираме — подканва той. — Ще те откарам.
Радвам се на топлината на ръката му, но стоя неподвижно и гледам. Пред мисления ми поглед човекът пада отново, за да се блъсне в земята. Действието се разпада на отделни парчета, чувам трясъка на строшено стъкло, после изстрела. Започва да ми призлява.
— Хайде — казва Джил. — Да се махаме оттук.
Вятърът се засилва и аз приемам предложението. Кати е изчезнала някъде в суматохата около линейката. Една нейна приятелка ми казва, че се върнала в общежитието със съквартирантките си. Решавам да й позвъня по-късно.
Джил лекичко слага ръка на гърба ми и ме побутва към сааба, който ни чака сред снега близо до входа на залата. С онзи негов безпогрешен инстинкт да избира най-доброто, той включва отоплението на умерено ниво, пуска стара балада на Франк Синатра, за да превърне вятъра в неприятен спомен, и подкарва през студентското градче с леко превишена скорост, за да ме увери, че стихиите са безсилни пред нас. Отзад снегът постепенно закрива всичко.
— Видя ли кой падна? — тихо пита той, след като сме потеглили.
— Нищо не видях.
— Нали не мислиш… — Джил не довършва и се привежда над волана.
— Какво?
— Дали да не се обадим на Пол? Да видим дали е добре.
Джил ми подава клетъчния си телефон, но няма обхват.
— Сигурен съм, че е добре — казвам аз.
Няколко минути търпим тишината в купето, опитвайки да прогоним тревожните мисли. Накрая Джил насочва разговора в друга посока.
— Разкажи ми за пътуването — казва той. Преди няколко дни бях отскочил до Кълъмбъс да отпразнувам завършването на дипломната си работа. — Как беше у дома?
Разговаряме на пресекулки, скачаме от тема на тема и се мъчим да забравим тревогата. Разказвам му последните новини за по-големите си сестри — едната е ветеринарка, другата учи финанси. Джил си спомня, че рожденият ден на майка ми наближава и пита за нея. Споделя, че въпреки всичките грижи около планирането на бала е успял да си напише дипломната работа в срок, докато ме нямаше. Постепенно почваме да се чудим дали Чарли е приет в медицинския институт и се питаме къде ще постъпи, защото на някои теми той мълчи скромно дори пред нас.
Караме на юг. Общежитията се извисяват от двете ни страни в мрачната нощ. Вестта за станалото край катедралата навярно е плъзнала из студентското градче, защото не виждаме пешеходци, а колите са паркирани до тротоара. Пътят до паркинга, на около осемстотин метра зад общежитието, ми се вижда толкова дълъг, колкото и бавното връщане пеш назад. От Пол няма и следа.
12.
Изследователите на „Франкенщайн“ често казват, че чудовището е олицетворение на самия роман. Мери Шели, която започнала да го пише едва деветнайсетгодишна, насърчава това тълкуване, наричайки книгата своя чудовищна рожба, мъртва твар със свой собствен живот. Навярно е знаела какво говори — самата тя причинила смъртта на собствената си майка при раждането, а на седемнайсет години губи дете.
За известно време смятах, че Мери Шели е единствената допирна точка между моята дипломна работа и тази на Пол: тя и римлянинът Франческо Колона (който според някои учени бил едва четиринайсетгодишен, когато написал „Хипнеротомахия“) изглеждаха прекрасна двойка — юноша и девойка, надарени със зряла мъдрост. През онези месеци, преди да се запозная с Кати, за мен Мери и Франческо бяха любовници, разделени от времето, еднакво млади в различни епохи. За Пол, който мереше ръст с учени от бащиното ми поколение, те бяха символ на младежката сила срещу упоритата инерция на възрастта.