Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
— Съгласете се или ще оставя пелерината да падне!
— Отвратителен човек, който ме направи нещастна за цял живот! Доволен ли сте сега?
— Не.
— Какво още искате?
— Потоп от целувки!
— Колко съм нещастна! Но — на!
— Кажете, че ми прощавате и признавате, че сте споделила моята наслада!
— Вие сам знаете. Да, аз ви прощавам.
Сега аз й върнах свободата, оказах й известни услуги и я помолих да направи същите на мен, което тя стори с усмивка.
— Кажете ми, че ме обичате! — извиках аз.
— Не! Вие сте безбожен човек и ще отидете в ада.
Времето отново се бе оправило. Поставих всичко в ред, целунах ръцете й и казах, че може да бъде сигурна, че кочияшът не е видял нищо. Убеден съм, че съм я излекувал от страха от бури и че тя няма да издаде на никого тайната на своето излекуване. Тя ми отговори, че знаела поне това, че никога една жена не е била излекувана чрез подобно средство.
— Това трябва да се е случило — възразих аз — най-малко един милион пъти в течение на хиляда години. Дори искам да ви призная, че разчитах на това, когато се качихте в двуколката, тъй като не виждах никакво друго средство да ви притежавам. Утешете се и ми повярвайте — не съществува страхлива жена, която би могла да противостои в такъв случай.
— Вярвам в това, но за в бъдеще ще пътувам само с моя мъж.
— Няма да направите добре, понеже вашият мъж едва ли би се досетил да ви утеши по начина, по който ви утеших аз.
— И това е вярно. Човек научава от вас особени неща, но ние няма вече да пътуваме друг път сами.
С такива разговори пристигнахме в Пазеано един час преди другите. Слязохме и моята хубавица изтича с всички сили в стаята си, докато аз търсех в кесията си един талер за кочияша. Видях, че той се смееше.
— Защо се смееш?
— Вие знаете защо!
— Вземи един дукат и си дръж устата затворена!
Глава пета
По време на вечерята говорихме само за бурята и арендаторът, който познаваше слабостта на жена си, ми каза, че бил убеден, че не ще пътувам още веднъж с нея.
— Както и аз с него — извика бързо младата жена, — защото той е безбожен човек, който със своите лоши шеги предизвиква светкавиците!
Жената умееше така сръчно да ме избягва, че не ми се удаде нито за момент да остана насаме с нея.
Когато се върнах във Венеция, намерих моята добра баба болна и поради това трябваше да скъсам с всички досегашни мои навици на живот. Обичах я твърде много, за да не се погрижа с цялото си възможно старание за нея. Затова не се отделих нито за момент от леглото й, докато тя не изпусна и последната си въздишка. Беше й невъзможно да ми остави нещо, тъй като бях получил приживе всичко, което можеше да ми даде. Въпреки това смъртта й имаше такива последици за мен, че трябваше да преустроя коренно живота си.
Един месец след нейната смърт получих писмо от моята майка. Тя ми пишеше, че тъй като не виждала никаква възможност да се върне във Венеция, решила да освободи къщата, за която досега бе плащала наем. Била съобщила намеренията си на абат Гримани и аз съм трябвало да постъпя съгласно неговите разпореждания. Той бил получил нареждането да продаде мебелите и да заведе мен, както и моите братя и сестри в някой добър пансион. Мислех, че съм задължен да отида при Гримани и да го уверя, че винаги ще се подчинявам на неговите разпореждания.
Наемът за къщата беше предплатен до края на годината и след като знаех, че вече няма да имам жилище и че всичките мебели ще бъдат продадени, не ограничавах повече своите нужди. Бях вече продал някои долни дрехи, пердета, килими, порцелан. Сега продължих с огледала, кревати и др. Не се самозалъгвах, че на това ще бъде погледнато с лошо око, но знаех, че всичко беше наследство от баща ми, върху което майка ми нямаше права. А да се спогодя с братята си винаги имах още достатъчно време.
Четири месеца по-късно майка ми отново ми писа. Писмото й бе с адрес от Варшава и в него намерих прибавено още едно писмо. Тя ми пишеше:
Тук се запознах, мили сине, с един учен минимит14 — калабриец, чиито отлични качества отправяха мислите ми към теб при всяко негово посещение. Преди една година му казах, че имам син, който иска да стане духовник, но нямам средства да го издържам. Отговори ми, че този син би станал и негов, ако бих могла да ходатайствам пред кралицата той да стане епископ в своята родина. Това лесно би могло да стане, ако тя има добрината да пише на своята дъщеря, кралицата на Неапол, и да й го препоръча.
14
Член на монашески орден в Калабрия. — Б.пр.