Анихилация [bg]

Открили това, което само аз наричам Кулата, на петия или шестия ден — още повече се убедих, че мястото на базовия лагер е специално подбрано, за да подтикне към това откритие — но мнението на геодезиста им било, че трябва да продължат да картографират по-широката околност, и те съответно възприели различен курс на действие от нас. „Никой нямаше желание да слиза долу — пишеше съпругът ми, — най-малкото аз“. Той страдаше от клаустрофобия и понякога ставаше нощем, за да излезе да спи на верандата.

По някаква причина в техния случай психологът не ги принудил да слязат в Кулата. Продължили да изследват околността — разрушеното село, фара и нататък. Що се отнася до фара, съпругът ми отбелязваше ужаса, с който са открили следите от клането, но изпитвали „твърде много уважение към мъртвите, за да въдворяваме ред“ — предполагам, визираше преобърнатите маси на приземното ниво. Разочаровах се, че не споменава за снимката на пазача на фара на стената на площадката.

И те, като мен, намерили купчината дневници на върха на фара и останали потресени от това. „Спорихме ожесточено какво да правим. Аз исках да прекратим мисията и да се приберем у дома, защото очевидно ни бяха излъгали — бяха излъгали целия свят.“ В този момент обаче психологът явно е установил макар и деликатен контрол. Една от инструкциите за Зона X беше всяка експедиция да запази единство. Но още от следващия абзац ставаше ясно, че групата е решила да се раздели, сякаш за да се спаси мисията, като се съобразят с желанията на всички и съответно се предотвратят опитите някой да се върне през границата. Другият медик, антропологът, археологът и психологът останали във фара, за да прочетат дневниците и да разузнаят близката околност. Лингвистът и биологът се върнали, за да изследват Кулата, а съпругът ми и геодезистът продължили напред, след фара.

„Тук много би ти харесало — пишеше той в един особено страстен абзац, който ми лъхаше не толкова на оптимизъм, колкото на смущаваща еуфория. — Щеше да се влюбиш в светлината на дюните. Щеше да обикнеш безкрайната, експанзивна дивост на това място.“

Вървели по брега цяла седмица, картографирали и очаквали в даден момент да стигнат до границата, под каквато и да било форма, но някакво препятствие възпирало напредването им.

И те така и не стигнали.

Вместо това ден след ден се сблъсквали с един и същ хабитат. „Убеден съм, че вървим на север, но въпреки че изминаваме по петнайсет-двайсет мили до мръкване, нищо не се променя. Всичко е едно и също“, макар изрично да подчертаваше, че няма предвид, че по някакъв начин „се въртят в един и същ странен кръг“. В същото време е знаел, че „при всички положения вече трябваше да сме стигнали до границата“. Отдавна били навлезли в район, който той наричаше „Съдърн Рийч” и който още не е бил картографиран, но за който „бяхме насърчени от неясните изказвания на висшестоящите да смятаме, че съществува значително отвъд границата“.