Керванът на робите
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Керванът на робите». Краткое содержание книги:
Истинският собственик на една сериба се появява извънредно рядко в нея. Тези господа си стоят у дома в Хартум или където е постоянното им жилище. Изобщо не им минава и през ум лично да вземат участие в лова на роби, а изпращат свои заместници, които се наричат «уокала» и притежават почти неограничени пълномощия.
Съществуват два типа «уокала» — «раисхан», капитани, и «наутия», моряци. Тези хора са необходими, защото най-често ловът на роби се предприема по вода малко след дъждовния период. Наемат се също «саядин» и «асакер». Първите са ловци и имат задължението да се грижат за снабдяването с прясно месо. Вторите са войници, набрани от каква ли не бяла и цветнокожа паплач, безсъвестни хора, напълно скъсали с Божиите и светските закони, които не могат да се покажат никъде, защото все нечия ръка ще се протегне към тях, за да ги накаже.
Споменатите «уокала» получават доста големи заплати и освен това често вземат и специална част от печалбата. На другите наемници месечното възнаграждение е до десет талера плюс храната. За всичко останало всеки трябва да плаща сам и то на най-високи цени. Ето защо обикновено на тези хора не им остава нищо или съвсем малко. Ако плячката е добра, понякога се случва заплатата на хората да се изплати с роби. Тогава негърът става собственост на войника телом и духом и притежателят му може да прави с него каквото си поиска — да го бие, да го осакати или дори да го убие.
Всеки подофицер, наричан «булук», командува по двайсет или двайсет и пет войници. Воденето на сметките се поема от някой «булук емини», който трябва да умее да чете, да пише и да смята, а обикновено е също и по-нисш духовник, факир. Същевременно той изпълнява и службата на магьосника, определя щастливите и нещастните дни и лекува всевъзможни телесни и душевни страдания с талисмани, които сам изработва и продава на добри цени. Много опасно е, ако някой си навлече враждата на такъв човек.
Когато се организира газуах, шейхът на областта, където е разположена серибата, бива принуден да предостави на разположение негрите си като носачи и шпиони. В замяна на това, след приключването на грабителския поход, го обезщетяват с крави, което за него е, разбира се, за предпочитане пред заплащането с роби. Моментът на тръгване се определя от факира, който за всеки ден от годината умее да предрича дали ще е щастлив или не.
Веднага щом предводителят обяви, че ще има газуах, се издига бараха [107]. То е направено от голямо четириъгълно парче червен плат, на което са извезани символите на мохамеданската вяра или първата сура от Корана.
Развее ли се знамето, всеки разбира, че е взето решение за грабителски поход и участниците в него се отдават на необуздано веселие.
Абд ал Мот съобщи на двамата беланди за намеренията си, естествено едва след като бе научил от факира, че следващият ден ще е щастлив. После се върна в серибата и накара да побият знамето. Ликуването на хората, първи съзрели този радостен знак, накара всички останали да изскочат от токулите. Извадиха музикалните инструменти. Насъбра се огромна тълпа и войниците домъкнаха всички налични запаси от мерисах, за да повишат градуса на щастливото настроение с опияняващото питие.
Факирът се появи, държа въодушевяваща реч и започна да предлага за продан талисмани, които трябваше да предпазят хората в предстоящата битка от нараняване и смърт. После музиката засвири — но само каква музика бе това!
Можеше да се види и чуе тъй наречената «рабабах», една много примитивна китара с три струни, тръбообразния «булонк», изработен от издълбано дърво «кама», «ногара», бойния барабан, направен от кух ствол на дърво, «дарабука», един вид по-малък барабан, който се бие с ръце, освен това писукащи свирки, огромни рогове, чиито ужасни звуци наподобяват биволски рев, каменни кастанети — кратуни, в които при тръскане трополят дребни камъчета, рогове от антилопи, чиито звуци приличат на скимтенето на измръзнал пес, малки и големи пищялки, имитиращи всевъзможни животински гласове и особено гласовете на птици. Онзи, който нямаше музикален инструмент, ревеше и крещеше както си искаше. Мнозина импровизираха много странни шумове. Един удряше с тояга по купчина сухи съчки, друг пък дърпаше опашката на едно куче, тъй че животното можеше да ти скъса сърцето с «музиката» си. Трети въртеше около себе си завързана за връв тенекия, за да възпроизведе свиренето на бурята. Накратко казано, това бе ужасен концерт, прекъснат само за минута-две, когато факирът подкани героите да подемат песента на ловците на роби. Негодниците се подредиха един срещу друг в две редици и запяха:
107
Свещено знаме. Б. нем. изд.