Преместването на Марс [Moving Mars]

— Е, при всички положения не ги превръща в чудовища.

— Но не ги прави и човешки същества — възразих аз.

— Затова ли нещата между нас не вървят?

— Не.

— Така или иначе нещо не е наред.

— Не виждам какъв ли живот би могъл да живее човек, който… — Усещах как се оплитам в думите си, но упорито не можех да намеря правилния начин за разговор.

— Който е „женен“ за „Куантум Лоджик“ ли искаше да кажеш? — Невероятно, но за него това явно бе смешно! — Не вярвай на глупости, Касея. Чувал съм, че хората на Земята обсъждат съвсем сериозно тези неща. Някои от по-възрастните физици там смятат, че една евентуална връзка между човек и мислител би могла да разреши доста концептуални проблеми. Пък и връзката е само временна.

— Така или иначе си го премълча — прекъснах го аз.

Той се опита да смени темата.

— Едва ли втори път ще ми се удаде подобна възможност…

— Но си го премълча.

— Това ли само те ядосва?

— Значи не ми се доверяваш достатъчно, за да споделиш с мен подобно нещо. — Не можех да повярвам, че отново затъваме в блатото не на тази тема, която трябваше… И всичко това само и само за да не ми се наложи да изричам онези думи, от които знаех, че боли ужасно много… за които нямах кой знае каква причина.

Ето го Чарлз — седнал точно насреща ми. Част от мен — доста енергична и значителна част — искаше да му се извини, да го изведе в чаената градина и да се люби отново с него. Само че останалата част от мен нямаше този път да се поддаде толкова лесно. Бях взела вече решение и щях да го изпълня, независимо колко болка и нещастие щеше да донесе то и на двама ни.

— Толкова съм незряла. Имам да раста и да раста.

— Аз също. Ние…

— Но не и заедно с теб.

Устата му се отпусна, а очите му се отвориха широко. Той сведе поглед надолу, затвори уста и въздъхна:

— Добре.

— И двамата сме твърде млади. Беше ми страшно хубаво с теб.

— Покани ме тук, за да се срещна с родителите ти, преди да ми съобщиш това? Не мисля, че беше честно. Само им загуби времето.

— Те те харесват толкова много, колкото и аз — възразих. — Исках да говоря с теб на място, което ми е познато, където се чувствам на своя територия, понеже, повярвай ми, никак не ми е лесно. В края на краищата аз наистина те обичам.

— А-ха… — Той продължаваше да избягва погледа ми и оглеждаше стените, сякаш търсеше потаен изход, през който да избяга. — Искаш от мен да ти разказвам плановете си за бъдещето, които могат въобще да не се осъществят, да те разочаровам заради нещо… нещо, което по всяка вероятност е просто един мираж. И успях да те разочаровам.

— Не. — Вирнах брадичка, независимо че бях доста смутена. Чак сега разбирах причината за реакцията си. — Казвам ти го направо. По-късно, след година, пет или десет, когато и двамата постигнем нещо в този живот, когато съзнанията ни са вече възрастни, когато знаем какво точно искаме…

— Аз лично знам какво искам още от малък — прекъсна ме Чарлз.