Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]

През първия ден, докато все още прекосяваха залива, Лолър поглеждаше доста често към Сорве, който бавно се стопяваше в маранята.

През тези първи часове островът се издигаше зад тях като самотна кафеникава планина. И все още изглеждаше съвсем истински и примамлив. Лолър без усилие различаваше централното било и двата ръкава около залива, сивите покриви на вааргите, електростанцията, постройките около корабостроителницата на Делагард. Стори му се, че дори вижда малка групичка хрилести, слезли на брега, за да наблюдават шестте отдалечаващи се кораба.

След това водата започна да си променя цвета. Мътнозеленото на плитката лагуна отстъпи място на истинския цвят на океана — тъмносиньо, със сивкав оттенък на места. Това бе първият признак за отдалечаването от брега и за края на залива. Лолър имаше чувството, че зад тях се е затворила невидима врата, за да им попречи да се върнат. Сега, когато изкуственото дъно изчезна, Сорве започна бързо да се смалява, превърна се в тъмен силует на хоризонта и скоро се изгуби напълно.

Навътре в океана водата щеше да променя отново цвета си в зависимост от микроорганизмите в нея и издигането на различни вещества от дълбините. Ненапразно моретата бяха наречени заради преобладаващия в тях цвят: Червено, Жълто, Лазурно и Черно. Това, от което трябваше да се страхуват, бе Пустото море с неговите бледосини, лишени от всякакъв живот води. Но маршрутът на експедицията не минаваше в близост до него.

Корабите се движеха в триъгълник, близо един до друг. Всеки бе под командването на някой от капитаните на Делагард, с изключение на кораба на Сестринството. Делагард бе предложил и на тях един от хората си, но както предполагаше, жените му отказаха. „Да се управлява кораб не е трудна работа — заяви сестра Хала. — Ще гледаме как го правите и ще правим същото“.

„Кралицата на Хидрос“, флагманът, беше най-отпред, на върха на триъгълника, с капитан Госпо Струвин. Зад него един до друг плаваха „Звездата на Черно море“, командван от Пойлин Стайвол, и „Богинята на Сорве“ под управлението на Бамбър Кадрел. По-нататък следваше редица от три кораба, средният бе този на Сестринството — „Хидроски кръст“, а от двете му страни „Три луни“, с капитан Мартин Янез, и „Златно слънце“, командван от Деймис Соултел.

След като Сорве се изгуби зад хоризонта, нямаше нищо за гледане освен морето, извитата далечна линия и леките океански вълни, Лолър бе завладян от странно спокойствие. Сякаш се бе потопил в това ново безгрижно съществуване, беше се изгубил напълно в него. Морето беше почти гладко и вероятно щеше да остане така през целия път, От Сорве нямаше и помен. Островът беше изчезнал от живота му. Какво от това? Сорве вече нямаше никакво значение.